Личен блог на Ясен Жеков – дизайн, фотография, ежедневие…
Оказва се, че няма нищо невъзможно на този свят. Аз малко скептично подходих към идеята за разходка до “прословутия завой” на язовира с тръгване по обяд, но Жоро и Кирил ме убедиха, че било ок. Щом ги навих и някой от тях да кара на връщане, ако ме е шубе по тъмното, всичко останало беше лесно. В Родопите вече е есен, и следващите (това се пише на 20ти октомври 2014) дни до седмица ще е супер красиво.
Минавайки през Асеновград трябваше да се качим на калето, дори само за да разгледаме гората от високо.
Северната част на Родопите е ярка и цветна, като черга.
Надвиснаха и няколко облака, което позволи няколко снимки от там. По пладне само така е възможно.
Пътят между Асеновград и Кърджали премина в ахкане и охкане колко е красиво всичко наоколо. Но не смеехме да спираме, за да не испуснем хубавата светлина на “завоя”. Никой от нас не беше ходил, не бяхме сигурни дали ще го намерим лесно, какво ни очаква и т.н. Чак след като минахме Кърджали и наближихме на 10тина километра по GPS, направихме по някоя и друга снимка. А в Кърджали ще трябва да ида специално, за да го разгледам.
Самия “завой” е живописен, спор няма. Пътя минава точно покрай това място, може да снимаш и от прозореца на колата. Като пристигнахме беше още рано и имахме време да потърсим точното място за снимка.
Наоколо се гънат Родопите.
Малко по малко светлината започва да става мека и всичко да порозовява.
Приближени, бреговете заприличват на фиорди.
Клише с дърво и скала…
Задължителната напоследък дълга експозиция.
Слънцето се скрива зад хълмовете и ние се озоваваме в сянката. Затова пък небето и облаците се обагрят красиво.
Още малко и ще стане тъмно.
Решаваме в крайна сметка да видим какво има и наоколо.
А отраженията също се обагрят в червено.
Накрая казваме довиждане и отпрашваме към София.
Равносметка. На мен ми хареса. Кърджали и Хасково трябва да ида да ги разгледам отделно, за по един ден, като градове. Димитровград също. Минавал съм през трите отдавна и спомените са ми доста двузначни, а сега, дори нощно време ми се сториха чисти и подредени градове. Интересно. Природата на Родопите е прекрасна. Но това ние си го знаем :)
Второмайско утро, светло и свежо. Настроението е приповдигнато, все пак вчера в бил ден на труда и всички са си почивали. Подсвирквайки под сутрешния си душ, вече напомпан с кафе, чувам през открехнатата врата на банята Бобо да търчи из цялата къща и да пее с пълен глас “.. но кога се там съзира Козлодуйски браг, ДУМ…”, като на ДУМ задължително има скок трупешката. На ламинат кънти доста, да знатете. Аз, свеж като репичка, някак на шега му викам – искаш ли да се качим на колата и да те заведа да го видиш тоз Козлодуйски бряг и кораба Радецки? Той каза да, майка му въздъхна, та приготвихме по една тениска за преобличане – и газ. Питам го – на отиване по магистралата и на връщане по малките улички, нали? Той вика – нее, и на отиване и на връщане по малките улички. Та – Петрохан, Берковица, Монтана, Вълчедръм, Козлодуй. На връщане през Бяла Слатина, Кнежа, Червен бряг, Луковит и Ябланица. 10 часа. Бобо е герой!
Пътя през Петрохан е несправедливо обвиняван, че е лош и незнам си какъв си. Път като път, без драми. Няма и особено движение.
В ниските части пролетта цъфти с пълна сила.
А селцата се гушат срамежливо край пътя.
Слизаме от прохода и се насочваме към Монтана.
Дори градовете с бетонни грозотии изглеждат добре в ярки синьо и зелено.
А дунавската равнина прави небето огромно.
Църквата във Вълчедръм. Според уикипедия тя е копие на Ал. Невски в София. Умалена. Впечатлява, всъщност. За това малко градче е непропрционално голяма … цялата във врачански камък. Красиво, не пропускайте.
Край пътя се редят ярките петна на нивите.
И красивите сенки на дърветата.
На Козлодуй. От 20 коли, 10 трябва да са паркирани точно пред Радецки. Не може горе, на паркинга. Предполагам, че ако имаше лесно и на самия кораб щяха да паркират. Все пак – да се ходи е трудно…
Но за начало тръгваме още на изток.
Те самите полета казват “ела ме виж, мини покрай мен”.
Добре де, спирам с патоса. Щото и небето нещо се намръщи.
И то точно в посоката, в която се движим.
А пътя се извива ту в страни от нея – ту диретно срещу нея.
Скакалците на АЕЦ-а – така кръстих тия джаджи.
А тази снимка много си я харесвам, само да кажа…
Хм, дали не поразминава малко бурата? Може би ще я заобиколим някак?
От ляво ще остане? Те овцете се събират, ама може би все пак…?
Хвана ни в Червен бряг. Потопи града. Спрях да чакам на един площад, пред нас и зад нас от наклонените улици се лееха реки. Ама буквално. Главния път през града – непроходим. Трябваше по малките улички да се измъкнем. Бе, беше си доста страшно, особено с малко дете в колата… Бррр…
За сметка на това Бобо през цялото време повтаряше “Какво стана тука бре, тати?”, с интонация на герой от Скуби Ду. Явно се забавляваше. Викам – хареса ли ти? Той вика – да, защото никога не съм преживявал подобно нещо. Е… за всичко си има първи път.
От Червен бряг към Луковит явно вече се беше изваляло, само рекичките, образували се в канавките показваха какво е било.
Сори на всички обидени от песвдо-HDR изгледа :)
По магистралата вече не беше толкоз интересно.
Която се опита да ни посрещне заслепяващо.
Крайната сметка – маса преживявания, тон приключения, квинтилион впечатления и приятно изкарване.
Вече ми става навик да си правя такива разходки, пет-шестстотин километрови. Този път трябваше да повторим миналото пътуване до Смолянските езера, вече с моята си кола, зимни гуми и всякаква подготовка. Кирил каза, че не му се ходело този път (т.е. каза че е “пас”, ама аз разбирам и без думи), та аз се самоизритах от леглото в шест без десет и към шест и половина вече бях на път. Мързелашката, все пак отивам работа да върша, не да се забавлявам … :-Р
Забележка: снимките се отварят по-големи при кликване върху тях.
Поляните дали стават за сватба, предстои шефа да каже. Аз снимах каквото трябваше, проведохме конферентен разговор, дълъг около час, докато тя ме следи през сателит къде точно по поляните ходя (това си го измислих де…, пращах и локация и тя гледа на гогъл ърт дали има още езера наоколо). После бях разделен между желанието да се кача на лифта от смолянски езера до Снежанка, или да си бия камшиците към Девин, че да мина по новия път над Цанков камък, да видя за какво са платили два милиона на Хидроинженера.
Втория вариант беше единодушно приет от екипа (състоящ се от мен). Решението от части беше взето и заради абсолютно мокрите ми крака, резултат от едночасово тъпчене в сняг до глезените с НОВИ обувки, марка HEAD, които би трябвало да са зимни – непромокаеми. Е, не са… Потеглих към Девин с отбивка към Солища. Разбира се, отбивката за Солища изпуснах, защото трябваше да продължа направо. Пък аз карам по табели и завих към Гела. Тези предните две изречения дори аз не си ги разбирам, та не ме карайте да съм по-точен. Качих се на Гела, но не стоях горе. През цялото време беше ужасна жега, светлината не ставаше за снимане, но си е впечатлаващо като гледка.
Девин ме посрещна с разочарование. Бях се настроил, че ще хапна една чорба там, а рибарниците по пътя извикаха и видението на една прясна пъстърва на скара. За да не нарушавам девинския етикет със софийската си кола, паркирах в далечния край на главната пешеходна улица. Нарамих яке, фотоапара и статив, се отправих на лов за снимки и кръчма. Минах цялата улица, чак до хотел Девин и кръчми нямаше. Та ядох баница. И не ми се снимаше вече…
Понеже почивката в Девин се оказа по-къса от очакваното, на Цанков камък бях доста рано. Цанков камък вече започва от изхода на Девин. Там преди имаше супер рекичка, имаше екопътеки. Жалко за тях. Пак светлината не беше подходяща за снимане, небето измито без грам облаче, ярко слънце, мараня. Пътя е хубав, но адски много камъни падат от склоновете, имах чувството, че само късмет ме спасява да не прасне и мен някое паве.
Известно време спирах на всеки 100 метра, щраках наоколо, просто да изчакам някаква по-интересна светлина – но йок. Фотографии няма – само илюстративни снимки, ако случайно някой не е ходил там.
Това място беше по-интересно, но пак нещо не е съвсем както трябва.
На всичкото отгоре, някога тук са живяли хора… в нищото. В момента проверявам написаното за грешки и седя и се чудя – тази снимка защо я показвам? Моля да ме извините, но казана дума – хвърлен камък, няма да я махна.
И понеже в някаква степен ми писна да се помотквам, имайки чувството, че само си губя времето, дадох газ да се прибирам към София. Т.е. дадох газ към Пловдив, защото от там е най-пряко. А там вече е почнало да се раззеленява.
Разбира се, хубава светлина ме завари по пътя. Но така е със служебните пътувания, все пак не съм отишъл да си правя кефа…
Все пак спрях на Марица, за един кадър.
И после към дома.
София, Пловдив, Асеновград, Смолян, Девин, Кричим, Пловдив, София. 600 километра, 13 часа.
В очакване на пролетна зеленина и нужда да проверим едни поляни край Смолян дали стават за сватба, тръгнахме натам с летни гуми. На Пампорово ни заваля як сняг и се върнахме…
Поне снимката е готина де … (цък на нея за по-голяма)
София – Банско – Лещен – Долен – Доспат – Батак – Пазарджик – София. 500 км. Един ден. Уморително.
В шест часа се бяхме изтреляли с Кирил от София и при първите слънчеви лъчи вече бяхме подминали Дупница. Спряхме на криво място покрай пътя, колкото да хванем розови облаци.
Около отбивката за Рилски манастир пък се появиха първите мъгли край пътя, та пак трябваше да спрем.
След Благоевград пък трябваше да преджапаме едно засланено поле, за да стигнем до реката и да направим по някой мъглив кадър.
Аз пък исках малко по-рано да се появим край Банско, за да мога да хвана огряни само върховете на Пирин.
Не, че съсем успяхме, но пък…
Влизайки в Родопите, леко разочаровани, че още не е настъпила есента, трябваше да се задоволим с глупости за снимане…
Отбихме се до Лещен.
Където вместо културна обиколка със снимки на забележителности, се навряхме в кръчмата за ранен обяд.
Знаейки колко още път ни чака, бързо си тръгнахме и минахме през Долен. Което е същото като Лещен, но малко по-западнало…
Спирах да търся брезички, които бях снимал на предно минаване по този път.
И кривите борове край пътя.
Озовахме се на Доспат. След дълга обиколка на язовира и нищо интерсно за снимане, само се очтчетохме с панорамна снимка от площадката с пейките.
На Широка поляна имаше интересно коренище.
Не е ясно дали заслужава две версии – цветна и черно бяла, но все пак.
Пак там и камък в езерото.
Язовир Батак беше преминат бързо, след като видяхме как Цигов чарк се превръща в Слънчев бряг.
Пазарджик ни посрещна с горящо сметище.
Което, както и да погледнем, си е впечатляващо.
Това е моя личен блог, в който пиша нещата, които ме интересуват или просто искам да споделя. Има теми за дизайн, фотография, ежедневие, пътеписи и настроения - всичко, което ми дойде на акъла.
Текущата тема на блога е дело на Design Disease, за което им благодаря - ние дизайнерите трудно правим дизайн за самите себе си :)