The Last Folder

Мина седмица вече, ама се сещам, че не съм писал за разходката до Охрид. Еми направихме сефтето на Македония, ама така като гледам няма да е единственото ходене там :) Бяхме поканени на сватбата на братовчедката на Вени – много им харесал Охрид и решили там да се оженят църковно. Ние пък се чудехме дали да потегляме с малкия или изобщо да не ходим, щот се пак бебе на 2 месеца … ама накрая ни стегна шапката и пришпорихме астрата на запад. Няма да разказвам като пътепис – снимки с коментари има тук: http://www.thelastfolder.com/weblog/others/ohrid/ . Та с изключение на голямата жега, дългия път, притесненията за малкия и една-две срещи с полицията – всичко беше хубаво и отново Бобовия крак ще гази македонска земя :) Цените са като в България, може би леееко по-евтино, но пък и на места лееко по-скъпо. Като курорт, нормално е. Езерото е страхотно красиво, а Охрид е добра отправна точка и за лека разходка в Албания. Крайно впечатление – прекрасно :)

Ами това е – бяхме в Гърция за около седмица на почивка, видяхме Метеора, Атон, Кавала… беше приятно и спокойно – кратко пътеписче със снимки има тук – http://www.thelastfolder.com/weblog/somethings/greece/ , че се получи малко дълго и ще затлачи яко блога :)

С Вени решихме, че е крайно време да изкачим Мусала.

Снимки с коментари има тук -> http://thelastfolder.com/weblog/somethings/musala/

Всички казват, че изкачването е “лесно” и понеже беше набелязана дестинация от години – решихме, че събота е един подходящ ден за това. Ставане в 6, тръгване в 7, в 8 и 30 на лифта в Боровец. Принципно по пътеводителите го дават 3 часа отиване, 3 часа връщане – лифта работи в събота и неделя до 18 часа – време предостатъчно. Сега се чудя как тръгнах на подобен преход, имайки предвид килограмите си и тоталната си неподготвеност във високата планина, но пък много хора (не по-добре от мене физически) го бяха изкачили и реших да не се давам. От Ястребец погледа ти се опитва да се захване за нещо, гледките са невероятно красиви, особено когато си свеж, въздуха е напоен с планински аромати и жегата не е започнала още. Първия преход до хижа Мусала беше песен. Пътя е равен, дори коли (някви джипки де, ама се пак…) минават по него да снабдяват хижата с продоволствия. Колоната туристи се нижеше пред нас като някаква гигантска цветна нишка и леко-полеко след 1 час лесен преход бяхме на хижата. От там започва истинската планина. Мусала изглежда все толкоз далече и два пъти по-висок от предвиденото. Заредихме се с няколко калории от предварително приготвените сандвичи, теглихме чоп по зимната или лятната пътека да захванем и тръгнахме по лятната. След точно 200 метра вече ми беше трудно да ходя, да дишам, а сърцето ми неистово се опитваше да удари пулс 300. Рекох си “втасахме я, а имаме още поне 2 часа до горе”. Няма да описвам детайлно мъките ми, няма и да описвам завистта с която гледах как Вени подскача като яре от камък на камък без изобщо да се задъха. Само ще кажа, че към 2рия час бяхме не на върха, а на заслона “Леденото езеро”, който се явява последния “базов лагер” преди реалното изкачване на върха. Там вече съмненията ме бяха обхванали сериозно. Повдигах с половин уста възможността Вени да си се качи горе, пък аз да почакам на слънце при заслона. Разбира се подобна възможност не беше приета от нея сериозно, пък и аз с овнешката си упоритост исках да се кача, каквото и да ми струва това – освен разбира се при сериозна опасност от инфаркт. Тръгнахме отпочинали от заслона, по зимната маркировка с плахата надежда, че пътя дори и да е малко по труден, то поне е по къс от лятната пътека, която криволичеше доста докато се изкачи най-горе (или поне така изглеждаше през 300 мм обектив, гледано от заслона). На петия кол обаче сърцето ми поиска да излезе на разходка извън гърдите ми, пък като поседнах на един камък и се огледах се оказа, че доста ме е шубе от това място. В крайната сметка оставих на Вени фотоапарата – разбрахме се, че ще се пробвам да се кача по лятната пътека, пък ако не успея ще се чакаме долу на заслона и аз тръгнах да се връщам. Само аз си знам кой инат ме подкара по пътеката нагоре. Само аз си знам кой инат ме ДОКАРА до точката, където зимната и лятната пътека се съединяват – на 100 метра под върха и където Вени ме чакаше, гледайки от високо моите неволи по пътя. Сигурно ми е заложено в гена да съм упорит понякога (хем съм доста отстъпчив човек, ама на…), нямам идея – но в крайната сметка след 4 часа от тръгването ни от Ястребец вече се любувахме на красотите на Рила планина, погледната от нейния първенец. Имахме късмет с хубаво време, бели пухкави облачета, маранята не беше особено голяма и погледа с лекота се плъзгаше на доста километри наоколо. Помахахме на камерите, предаващи в реално време в Интернет, чухме се с майката и бащата на Вени, те ни гледаха на живо докато се правим на маймуни и се снимаме там и решихме, че е крайно време за обратния път. Мене ми се изправяха косите, като си представя колко имаме да вървим, пък и на всичкото отгоре един стар планинар до нас не спираше да окуражава хората от компанията си “няма страшно, надолу е 2 пъти по-трудно от качването” с лек ехиден хилеж. Тръгнахме и се оказа, че пътя до заслона “Леденото езеро”, който аз взех за час и нещо нагоре – го слезнахме за 15тина мин. С чувство на гордост от рода “бе тоя кви ги разправяше врели-некипели” запалих цигара за награда (тряя да не забравям да си нося в планината нящо, затварящо се херметично – да си хфърлям фасовете. направо целия се осмърдях от 2-3 фаса, завити в салфетка по джобовете – най-кеф беше да ги хвърля в първата кофа на Боровец…. то най-добре да не пуша де, ама на…). От там обаче почна пак трудното, скачането от камък на камък като планинска коза и то по надолнище не е от най-приятните преживявания за колене, особено когато 115 килограма се тръскат върху тях с грациозността на танцуващ хипопотам.

Е, дойде време и ние да положим морни тела на златния пясък и да помързелуваме седмица. Отдавна беше планирано да сме във Варна, при Васьо, щото място при него бол – пък и друго си е при приятел, а не в хотели със съмнително качество и цени, надвишаващи месечните заплати на доячките от ТКЗС “Златна панега”. Пък и при Васьо има климатик, което никак не е маловажно, когато си на последния етаж – под покрива. Живо здраво трябваше да тръгнем в събота, ама Вени реши, че няма начин да не набере 10 кила горски ягоди в Копривщица и отпраши с майка си и баща си в петък, а на мене остави височайшата чест да стана в 5 в неделя, че да ида да я прибера и по обиколния път да си домъкнем задниците в морската столица. Плаж в неделя… хмм – мисията невъзможна. След около 650 километра и 9 часа път в най-големите жеги, като че ли без думи бяхме категорични, че горещия пясък и палещото слънце са … хм… опасни за кожата, здравето – “ти найш колко рак мое да фанеш, аре сиа… мноо жега”. Ма на терасата не ни беше толкоз жега и пийнахме ракийка и хапнахме салатка.
Понеделнишки рискувахме да станем в 8 и да излетим към Дружба, щото там плажа като че ли е най-добрия около Варна и през седмицата не е много налазен. Като за първа баня си носех крем с фактор 26, макар с апетит да поглеждах към крема за лице на Вени, който беше 30ти. Тя пък понеже е смела мацка се клепа с фактор 8 и се надява да стане като сътрудничка по чистотата – по цвят на кожата само – разбира се. Аз обаче съм развил последните години нещо като слънчева алергия и никак не ми понася добре слънцето, затова сенките са мои, пък и там някак по-лесно се издържа на досадното висене по плажа. В 11 вече бяхме в Хепи до гарата – да проверим още ли са добри хапванията и обслужването и след като не останахме разочаровани побягнахме към дома, дето да се насладим на хубава дрямка под радостно бумкащия на 24 градуса климатик. Следобяда пък решихме да навестим плажа под село Топола – между къмпинга и комплекса “Бялата лагуна” – малко закътано плажче, без чадъри и шумни тълпи, ама се оказа общо взето провал, щото морето беше пълно с водорасли и боклуци, самия плаж също, което някак разваля общото впечатление от почивката (кой знае що??).
На следващия ден след кратко съвещание се друснахме пак на Дружба, пак рано сутринта с идеята тоз път да увеличим леко времето за пържене. Разбирай вместо 100 страници от книжката – да прочета 200. На обяд предвидливо пак се шмугнахме във Варна, където Вени тръгна да си купува обувки (а се върна с бельо, тва е една от великите изненади на жените – никога не си сигурен какво си търси, но винаги си намира нещо), а аз към моя любим военно-морски музей, където да преслушам дали не са докарали някой нов експонат. Е, имаше – хеликоптер :). Ама за сметка на него вътрешната експозиция с нищо не беше променена от ходенето ми примерно преди 10 – 9 – 8 – 7 – 5 – 2 години – та аз вече ги знам и колко са пирончетата по макета на яхтата Александър първи, баси. Все едно, за мене разглеждането на корабни модели и морската ни история си е приятно прекарване, за разлика от чакането на жена ми пред Фестивалния в 1 часа на обед и палещо слънце. Вени пристигна по сянката с щастливо изражението на лицето (нали горе споменах за новото бельо) и се шмугнахме във Фестивалния да гледаме Лумикс изложбата на фото-форум.нет. С леко разочарование от самите кадри, мястото им, силните отблясъци от витрините и т.н. решихме, че сме прекалено въудушевени (новото бельо) за да се прибираме да спим тоя път и е добре да се метнем на колата и да отпрашим на някъде, дето докато стигнем ще е станало време за плаж. Ама понеже беше 1 и нещо алтернативите бяха или Кушадасъ или София и обратно, та аз реших да карам към  Крапец, щото можеше да спираме на Тюленово и Каменбряг да дебнем за делфини, па и на Крапец – почти до Дуранкулашкото езеро има малка горичка досами плажа и там може да се излегне човек на сянка и пак да е на 20 метра от водата. Е, на Камен бряг делфини нямаше, на Тюленово ни беше прекалено горещо да слизаме да проверим (още повече аз ако съм делфин няма да си показвам носа в тая жега за да могат някви смотани софиянци да се радват), та минахме транзит и подтискайки някъв еретичен вътрешен глас да спрем при бай Пешо на Шабла и в 45те градуса да хапнем гореща рибя чорба, се озовахме на плануваното място на Крапец. Мераците ми да си събуя гащите и да се правя на нудист се изпариха с групата къмпингари/бракониери/рапанолови/ които се бяха настанили в лелеяното от нас местенце, та се задоволихме с хубава сянка, рояци гадно хапещи мухи и мравки, които гледайки как ми отнасят кроасани си мисля, че ако се бяха събрали десетина – нямаше да имат проблем да замъкнат и астрата в мравуняка си. Водата беше изумрудена, птичките пееха, останките на някъв кораб щастливо пляскаха сред вълните – идилия. Докат не влезеш във водата – тогаз Нептун да ти е на помощ. Студ. Поне с пет – шест градуса беше по-студено от плажа в Дружба. Ам в крайната сметка си струваше целия тоз път – прекарахме си добре и това е важното – нали?
Ден трети почна с успиване. К’во ми става не е ясно, ама аз дето в 9 и 30 ми е трудно да се дигна от възглавницата, когато става дума да се ходи на работа, на морето обикновено ставам към 7. Тоз ден обаче явно беше отреден от съдбата за успиване, щото към 10 часа се събудих с гадното чувство на прегазено говедо, пък и с подобен вкус в устата. Единодушното решение да не ходим на плаж сутринта беше прието без гласуване, пък на настояването на Вени „ми кат няма да ходим на плаж, аре на делфинариума,  можели, можели, можели, можели” нямах сили да възразявам и философски заключих: „като делфините не идват при тебе на Камен Бряг, иди ти при тях в делфинариума”. След 15тина минути, 15тина псувни по варненските шофери, 15тина лева по-малко и 15тина реда от водата, вече седяхме и гледахме шоуто на сладурковците, които аз лично смятам за по-интелигентни същества от нас (демек съгласен съм с Дъглас Адамс). Представлението в делфинариум е готино преживяване ако успееш да се пребориш с инстинктивното си отвращение, че гледаш едни затворени, откъснати от естествената си среда животни, правени на маймуни от едни други животни, които измисляйки разплащателните валути са решили да трупат от тях, непризнавайки природни закони или чувство на етика. Та ако това не ти прави впечатление, или поне се абстрахираш за момент от него, делфините във Варненския делфинариум изглеждат добре, личи че се радват да играят във водата и да забавляват хората. Гледани са добре и се надявам да се забавляват и самите те. То това е очевидно де, щото оня ден се роди ново делфинче (явно сме гледали майката бременна) – та явно не са забравили в пленничеството си основното си призвание в живота :). За следобеден плаж се падна Дружба отново та… там нищо интересно, освен че имаше вече готини вълни и доста се трепахме с тях, поне нещо забавно и различно от скуката да се печеш кат чироз.  Вечерта се оказа приключение с опита ни да идем да ядем нещо рибно в едно от любимите ни кръчмета – БМ-а между басейна и мосю Баба. Оказа се претъпкано, пък и не поискаха да ни направят резервация за по-късен час, та се принудихме да се мушнем в центъра да търсим алтернативи. И тъй като Варна е града с най-мноо кръчми на глава от населението, съвсем естествено е и най-трудно да си избереш правилната. След жокера „обади се на приятел” запалихме гуменките към червения площад дето имало „друг БМ”. Имало ма нанайси. Обиколихме 14 пъти района и накрая седнахме в някво кръчме, дето бяхме пробвали преди години. Вече озверели от глад се оказа, че тва което е било преди години безвъзвратно е отминало (и аз бях млад и строен, ама…) и явно заведението е дадено под аренда на хлебарките, щото си пълзяха необезпокоявани по стените, даже една от тях безстрашно се хвърли в косата на Вени и беше туширана с непознат от мен прийом то кйокошин-карате. Явно не само мойта коса побелява, всичко останало се променя. Съдба.
 

Ден четвърти от одисеята
Дойде с идеята
Вместо да сме в Бърборанево
Да се бухнем в Кранево.
Няам идея к’во е Бърборанево, ама така ми дойде римата, пък съм прост да измисля по-оригинална. Кранево много се е разраснало от годините, когато като дете са ме водили там на бунгала. Но явно близостта до Албена и гигантската прекрасна плажна ивица си казват своето и в момента Кранево е едно грозно, неподредено, мръсно, прашно, пренаселено и смрадливо място. За жалост от миналогодишното ни ходене не изглеждаше да има подобрения – е, нямаше и нещо драстично да ни направи впечатление … но ако не беше хубавия плаж, ако зависи от мене не бих стъпил повече там. То и сега не бих стъпил, ама на Албена първо че трудно се паркира, второ работят само по 1 канал на влизане и изход от КППто и колоните за влизане и излизане на автомобили от комплекса стават гигантски.  Оляли са се и с цените на чадърите и шезлонгите – по 5 кинта, което ми се струва малко множко за ранга на селото, но пък в крайна сметка нали ние сме шашавите, че плащаме. По обедно време (след като предната вечер така и не решихме въпроса с консумирането на рибни ястия) решихме, че подходящата дестинация за обяд е село Българево, където от години кръчмата „При Гагауза” се е превърнала в нарицателно за добра кухня що се отнася до рибните и дивечови специалитети. Тоз път повика на явно размекнатия ми от жегата мозък за гореща рибена чорба явно е бил по–силен от здравия разум и не след дълго самата тя пускаше пара под носа ми. В крайна сметка се оказа, че не обичам рибена чорба, а пресния сафрид, който си поръча Вени беше от големи рибоци на скара, които бяха пълни с кости. Добре че предвидливо си поръчах повечко хляб и обяда ми се състоеше от селска салата с хляб и малка ракия за прокарване на хапките. Да си запиша в дневника никога да не ям рибена чорба през юли и сафрида да си го поръчвам пържен, та кокалите да не ме дразнят! Вечерта свършихме с пийване на Бакарди с много лед заедно с Мирката, Ицо и Таня – приятелката на Ицо в някаква пицария в центъра. Дъра – бъра с хора, дето виждаш 2-3 пъти годишно и то времето хоп, отлетяло.
За петия ден съдбата ми беше приготвила нов удар – да стана в 6 и да ида да взема майка ми от гарата, щото носеше разни купи за рали Нептун на което са медийни партньори. Е, аз като примерен син се събудих в 5 часа, да не би случайно да се успя и когато Васьо влезе в 6:30 да ме дигне само тайнствено му се усмихнах с чувство на добре прикрита гордост „ко говориш, скивай къф съм ранобуден”. С майка пихме кафе на терасата и се радвахме на относителния хлад и на адски красивия облак, закриващ слънцето и пречещ му да ни изпече кат кебапчета на откритата тераса. Към 8 и нещо дигнах Вени да ходим на плаж и се понесохме към Добрич, където по селата имаме някакви наследствени земи от прадядо ми и тъй като баща ми приживе не беше много разговорлив по темата нямах идея какво се случва там, имаме ли ги, нямаме ли ги тия земи и изобщо беше добра идея да се провери какво се случва. В селото живота беше спрял. Буквално. Трябваше да чакаме кмета около 2 часа, ама ни посъветваха да го чакаме, щот следобяд „имали много важни срещи”. Както разбрахме в последствие, май са били с други кметове и май са били в кръчмата. Нейсе хаирлия да им е. Оказа се, че земята си има, даже някой я работи и тоя някой отчита, че плаща рента на „собствениците”, ама с тая разлика, че рентата до нас не е стигнала – сефте тарикатщини на дребно, ама пък и ние като не сме си търсили правата сме си виновни. Майната му – да се справят там – тряя да оправя окончателно документите в Генерал Тошево и ще почна да си зимам парите… що да отиват в нячий чужд джоб? С чувство на добре свършена работа с Вени решихме, че е крайно време да хапнем нещо и да си се върнем на Дружба за следобеден плаж. Просто няма начин да си отпуска и целия ден да ти мине в разни бюрократични институции, а да не с пльоснеш в морето. Страхувам се, че от мойто пльосване са разбрали и в Одеса по приливната вълна – Извините, товарищи… но много беше жарко. Вечерта решихме да си останем в къщи и вечеряме с Васьо, майка и Детелина и Андон – техни приятели от Добрич. Напраихме едни пържоляци, едни кебапяци, салати, чудесии… чудна работа на теферич, под открито небе.
Събота си беше нормален „работен” ден за нас – демек ставане, кафе, закуска и беж на плажа. Тоз път решихме да ходим до плажа Фичоза, щото „на Дружба шса налазили варненци”. Абе по пътя се сетих, че то и Фичоза е известно място сред тях, ама чак като стигнахме (загубвайки се няколко пъти, като секи път когато ходим там) и видяхме колоните от паркирали коли ни стана ясно, че и тоя път сме се прекарали. Криво ляво намерихме едно петънце чист (стаа дума без хора, инак си е кочина) пясък, боднахме чадъра и фанахме книжките. След няколко часа се натрупаха някак изведнаж няколко фактора: стана прекалено горещо, във водата се появиха медузи, Вени огладня, прочетох последния излязъл Тери Пратчет. Това наложи свикването на спешен съвет и на него с единодушно гласуване и семейно разбирателство беше решено да се пътува до Обзор, където да ядем в някоя крайморска кръчма. Крайморска имах предвид само като нарицателно, щото е известно, че качеството на храната е правопропорционално на отдалечеността от плажа (поне така викат в МАКСИМ). Ама на – седнахме именно в някаква пицария на плажа и аз като най-безопасно си поръчах – хм, познахте – пица, а Вени рискува със спагети карбонааарра. След известна борба с яденето се пльоснахме на плажа под сянката на едно дърво и приятно и спокойно дочакахме захлаждането на времето за да се довлечем обратно до Варна, където изневиделица Васьо се сдоби с наргиле за подарък – да си палне кат му досаждаме и да не му пука, че му се мотаме из къщата. За вечеря събрахме Деса и Сашо и се забихме в Годзила да ядеме салати да се видим, щото само по айсекюто малко тъпо се поддържат приятелства, пък те бяха успяли да остаат щерката на отглеждане и като волни птички се държаха за ръце и весело пристъпяха по улиците :).
Неделя за мене почна като сяка неделя – тъпо. Вече бяхме решили, че няма да ставаме за Джулай морнинг, щото ще ни чака път до София и ако се дигнем в пет накрая ще е тежко. Затва се дигнахме в 9 и отпрашихме за последен плаж на Дружба, което беше голяма грешка, щото беше тъпканица с хора. Все пак дълбокомислено заключихме, че може би навсякъде близо до Варна ще е така, пък ние трябваше да сме близо до Варна за да мога по обед да слезна пред Черно Море, за да снимам финала на рали Нептун и награждаването, че майка да може да си направи репортажа без да разчита на кой знае от къде събирани снимки. Пък и тъпканицата си има своите предимства явно, имайки предвид Вени как се блещеше към „плочките” и дупетата на младежите наоколо J. След плажа, вече пред „Черно море” се оказа, че както винаги подобни мероприятия ще закъснеят, имало контестации, алабала. Все пак по някое време почнаха да раздават и купите, снимах, зехме си там трансперанти, глупости и бяхме готови да палим гумите към София. С голямо съжаление.
За пътя обратно няма какво да разказвам, беше си натоварено – но нищо специално или невиждано по нашите пътища. Катастрофи, безумно каращи хора в лъскави автомобили и безумно каращи хора в автомобили, ставащи само за скрап. Сефте. Важното е, че се прибрахме живи здрави, днеска вече на работа успях да си открадна малко време да напиша този пътепис и изобщо се потапяме отново в ежедневието. Кофти, ама май това е живота, пък и почивките нямаше да са толкоз сладки, ако не ги чакахме толкоз много. Та… ние вече чакаме следващата :).

Мислех да го логна това пътеписче тук, ама стана малко дългичко, пък и със снимки към него. Накратко – бяхме във Видин по празниците около първи май и чак сега намерих малко време да напиша нещо по темата. Много беше готино, пък на който му се чете – може да го направи тук – http://www.thelastfolder.com/weblog/somethings/vidin/text.html