Пътнописи Category

Велико ТърновоХубав град е Търновград. Всички го знаем. И аз винаги съм го знаел, ама срам – не срам, не бях ходил там освен на преминаване за някъде, или пък по работа за някакви минутки. Пък на всичкото отгоре рода на дядо ми по майчина линия Велико Търновое от там, имам роднини… с които по една или друга причина не се поддържа връзка. С жена ми сме заедно от 7 години вече, и всеки път нещо ни пречи да идем, все нещо е с по-голям приоритет, все нещо изкача. Тоз път обаче всичко беше точно – решихме, че живи-умрели там сме! Велико ТърновоТръгнахме в събота да прекараме Великден там. Става ни вече традиция всеки Великден да сме извън София, някъде из страната.По това време пролетта е в разгара си, живота се пробужда и удоволствието от пътуването и посещението на ново място е голям.

Велико ТърновоПристигнахме в Търново по обед, настанихме се в хотела (между другото много хубав хотел е “Царевец” с прекрасно отношение на персонала, хубави стаи и поносими цени) и тръгнахме на разходка да търсим къщата на прадядо ми.Така или инак не я намерихме, но пък успяхме да се потопим в атмосферата на стария квартал около реката и да се възхитим на чудесните къщи, останали от началото на века. Велико ТърновоОбядвахме в пицария ЕГО от която също останахме много доволни и от която има прекрасна гледка към реката, Царевец и стария град и се прибрахме за кратка почивка. В 9 часа започна шоуто “Звук и светлина” на крепостта.Това за мене беше впечатлително събитие. Виждал съм снимки от него, виждал съм и кратки материали по телевизията… но на живо усещането е различно и някак мистично. Имаше си типичните заБългария проблеми като например липсата на музика :), но… това не е толкоз важно.Просто симбиозата между старото кале, подбраната музика и модерните светлини и дори лазери на шоуто създават Велико Търновоневероятно настроение.

Самата крепост на Царевец няма да описвам, всеки е виждал снимки от нея, всеки знае по нещо за великия Търновград.Едиственото, което мога да кажа е, че бях хем запленен от древността и историята, хем възмутен от мръсотията, от липсата на поддръжка, от странно реставрираните стени и т.н. Велико ТърновоНяма да навлизам в подробности, определено си заслужава 4те лева за билет,но… можеше още малко да осигурят срещу тях.

В самото Търново маршрута ни мина основно в стария град и то в най-старата Велико Търновочаст около старото кметство, Самоводската чаршия и Царевец. Видяхмеразбира се и църквата “Св. 40 мъченици”, където евентуално ще бъде Пантеона на Българските царе и ще бъдат погребани тленните останки на Велико Търновоизвестните български царе. За три дни е невъзможно да се хване нещо различно от искрица от чара на тоз град.Той е място в което човек може да се връща често и винаги да намира по нещо… винаги да е очарован.

В крайната сметка изкарахме чудно Велико ТърновоВъзкресение Христово… сега на работа и вече мечтаем за следващото “пътешествие”

Като че ли ни става традиция с жена ми да ходим на море февруари месец. Намерихме си едно хотелче в Поморие, което ни е по сърце – с басейн, хубав ресторант, бар, готини стаи и т.н. на много прилични цени извън сезонно и вече втора година сме там по това време на годината. Бих го правил всяка година, стига обстоятелствата да позволяват. И така, юрнахме се в петък след работа по магистралата, макар никак да не обичам да карам вечер – към 11 часа бяхме във Варна, аз жена ми и майка ми. На рожден ден на приятел на баща ми – бог да го прости – от детството. Васлака ни чакаше с отворени обятия, наредени трапези… абе тежка работа. Сладки приказки до 2 и по леглата. На следващия ден ни чака тежка софра. По обед се видяхме с наши близки приятели – Сашо, дето ми продаде колата преди 2 години – пихме кафета, лафче малко и в крайна сметка момента дойде. Ядене, пиене, ядене, пиене, ядене пиене… толкоз много не бях ял и пил от години. Цял следобед, цяла вечер… страхотни хайвери (както само морските чада могат да приготвят), страшни сьомги, салати, салами – абе страхотия. Пък ракията невероятна. На Васлака шурея прави страшна ракия, пък той не близва. Само подарява на приятели, ама я прави мераклийски и става балсам. Ако чужденците пият някога такава ракия съм сигрен, че ще забравят всякакъв вид уискита-мискита или каквито и да е твърди алкохоли. Мека, лека, с невероятен аромат, с мириса от дъбовите бъчви, с … абе неможе да се опише. Та се наковах в крайна сметка здраво де. Нямаше как. На следващия ден уж ден за разходки, ама времето беше гадно. Облачно, с вятър. Решихме все пак да се качим нагоре към Дуранкулак, можеше да има птички в езерото вече – нали времето са ошашавило и птичките и те покрай него идват по-рано тука. Та се метнахме в колата и към камен бряг и тюленово. На Камен Бряг има някакви наченки да се строи път към Яйлата (май) и не беше проходимо по “пътя” към резервата, пък не посмях да навляза в тревите на таз мокротия и кал. Все пак астрата е “спортна” и нисичка, най-малкото което исках в тоя ден беше да бутам из калта или да търся трактори да ни измъкват. На Тюленово обаче са прежалих и отидохме до брега. Бурно море, някви птички като корморани се гмуркат, вълните се разбиват по скалите… истинската красота на морето. Истинската сила. Недей ми дава лятно море на мен, туловища на туристи и мръсотия. Тва е красотата – зимното море. Отпрашихме към Крапец и понеже беше вече късничко решихме, че на връщане ако има време ще минем през Шабла да ядеме по една рибя чорба при Бай Пешо в Шабла. Бил най-добрия майстор на рибна чорба, па и бил голям зевзек, казват хора… дет са вика “независими” източници. На Крапец… празно. То няма начин да не е празно там де, ама празно в смисъл изоставено вече не звучи добре. Грозни постройки явно нямало кой да ги довърши… абе който е ходил знае за кво говоря, който не е – ще иде и ще види. Ама мани човешките “постижения” – природа да видиш. Едно от най красивите места за мене по черноморието е там. Тръгнахме нагоре покрай морето до Дуранкулашкото езеро, ама времето съвсем се смота и като стигнахме беше вече с много силен вятър и гадно… Стояхме малко и си обещахме, че пак ще додем на пролет.

В Поморие нещата са си същите като преди година. Е, с малко повече нови хотели, строителство и мръсотия, ама “Св. Георги” е в центъра на стария град и като сме си в хотела това не ни притесняваше. Из града спокойно… хората се подготвят за сезона, изнесли покъщнина чистят пред къщите. Рибарите навиват мрежи и въжета. Идилия… ако не е шума и калта от строежите де. И там са налазили много вече. Покрай балнео-болницата, покрай стадиона, по пътя за старите солници всичко се строи. Блатото е почти пресушено и на брега му се издигат “жилищни сгради”, които подозрително приличат на хотели. Бизнеса си казва думата и на никой не му дреме колко грозно строи, влизат ли сградите в някакви ансамбли, има ли вода, има ли ток, има ли канал, ще има ли градинки… Ама в крайна сметка – град си е, да си строят колкото си искат, тяхно си е. Така или инак направихме само една пълна разходка из града, повече си седяхме в хотела да си почиваме, в басейна или в стаята да си четем, аз да си бъзикам снимки на лаптопа и т.н. Чудна отмора е това.

Единия ден решихме да идем до плажа Силистар. Бях чувал само добри неща за тва местенце, суперлативи, по телевизията бях гледал някви костенурки бяха снимкали там… било “последното диво кътче” в България. Та са метнахме на колата и надолу… По пътни размисли: Хубаво община Царево с капацитета на пречиствателната си станция може да поеме канала на градчетата надолу, които се разразтват. Хубаво, че има планове за строителството и развитието на региона. Хубаво е, щото във Варвара, в Ахтопол, в Синеморец ако щеш, последните години е страшна цигания. Обаче… къф туризъм ше градиш бре, филанкиши, с път 5 метра широк? Еднолентов. А там камиони големи вършеят за новите строежи и те изфърлят в канавката на разминаване… изобщо немога да кажа, че пътуването до Силистар е “приятно”. Обаче природата, като се влезе в Странджа – друга планета. Дори сега, на намръщено време и без зеленината – оназ гора ми е любима. От как съм минал за първи път от там, се натам ме тегли пак. нещо като усещането за Родопите… странно и мистично. Самия плаж Силистар се оказа леко разочарование. От отбивката се минава по разкалян селски път през гората (което всъщност е хубаво, щото прави мястото по трудно достъпно за налазване от много хора). Като преценихме, че по-напред ще затънем някъде, изоставихме колата в полза на добрите стари два крака. Минахме покрай мястото, заградено за къмпинг. Е.. нямам идея какви са хора къмпингарите. Подозирам даже, че са добри хора, желаещи да живеят природосъобразно… но щом февруари месец – 6 месеца след края на сезона, след зима, след дъждове – от мястото се разнасяше такава невероятна, колосална, пълна и гигантска смрад на кенеф… не си представям какво е лятото там. Просто немога. За буклуците… няма да говорим, няма смисъл, а и мястото беше все пак… “почистено” в известен смисъл. Самия плаж обаче нямаше нищо общо с почистването и наред с изхвърлените от морето пръчици, клечици, капачки и т.н. имаше и доста човешки буклуци. Мила родна картинка, пък и нали е защитена местност там, няма концесионери на плажа, няма и кой да чисти… ама има кой да бъчне два плажни бара и няям идея колко колци като за тенти… Та, ни костенурки видяхме, нито делфини… нито нищо. Само един рак се печеше на слънцето и щракаше с щипки срещу нашето появяване.

В петъка – газ към Варна пак. Бяхме се разбрали с наши приятели от … май сяка част на България да се съберем на Беклемето за един уикенд с напиване и ски. И понеже Троян – Кърнаре го дават затворен зимата от към Кърнаре точно, докат от към Троян пътя се чисти точно до Беклемето. И понеже аз пък мразя да минавам през Шипка – от поморие, през варна, по магистралата, троян – и нагоре. Голяма обиколка. Не че са много километри, ама много часове пътувахме. Нагоре по прохода, вече към 5 часа, имаше гигантска мъгла. на 5 метра не се вижда. Както и да е, настанихме се и се оказа, че сняг за цяр няма, камо ли за ски. По 2те писти има по 5 см сняг и то в отсечки по 10 метра. Само дечица можеше да карат… и то да се учат :) Та кво да се прави… и там се изпонапихме. 2 дена пиянството на един народ. Малки разходки, много спане и много пиене. Вече съм почнал да байгънясвам от пиене и не искам да виждам алкохол поне месец :).

Та в крайната сметка, вече сме на работа, още първия ден се прибрахме след 10 часов работен ден със зверско главоболие, нервите са на положението преди заминаването – та добре дошли в живота отново. Ама пък тва излизане от нервите за 10тина дена… ммм искам секи месец :) Ще ъпдейтна галерията с някой друг кадър като ги поразгледам…

Решихме да идем до Пампорово с жена ми тоз уикенд. Товарим се на колата и газ… Наточих се аз да снимам, заредих батерии за пентакса, карти празни алабала – времето ше е слънчево, шсе качим на Снежанка и от там “ква гледка има лелеее” :). Да, ама не. Първо некъф идиот се опита да ни убие малко след Асеновград. Тръгнал, моляти се, с некъф 1000 годишен бус да изпреварва камион на завой… на мене ляв завой ми идваше, от дясно ми е скала, отляво лети изпреварвания камион, срещу мене буса и присветва на дълги… Само настъпих на спирачките, прибрах се колкот може до стената и почнах да се моля. Гадна ситуация, в която си абсолютно безпомощен, нищо не зависи от тебе… Разминахме се, ама бая се стреснах… Качваме се на Пампорово, времето гадно, кално… сняг има 10 см само по пистите. Върховете наоколо целите в мъгла… к’во ще видим от Снежанка не е ясно, ама аде на лифта. На касата:

– Добър ден, билет за лифта ако обичате – до Снежанка искаме да стигнем.

– Добър ден, ами те са два лифта, 14,80 е единия в двете посоки, значи за двата 29.60 за един човек… ама ако искате си вземете карта за половин ден, тя е 22 лв, ще можете колкото пъти искате да пътувате…

– Ама ние не сме със ски, искаме просто до Снежанка да се качим, да пием по кафе и ще слезнем, няма ли обикновени билети, как така 29 лв за едно ходене..?

– Съжалявам, няма – това е положението!

Е.. аде сия, кой ще даде 50 кинта за лифт? Че за 50 кинта до Варна ще ида бре? За 50 кинта що ракия ще изпия? Кво кафе на Снежанка… Просто ужасно умирам от яд, че хората са адски алчни и гледат много бързо да “направат кинтите”, изобщо не мислят в перспектива, не мислят колко хора гонят – щото аз съм им най-малкия проблем, ама англичани и германци, дето са се излъгали да дойдат в България, дали ще дойдат пак? Дали няма да разкажат на всичките си познати и приятели как в България на всеки ъгъл се опитват да ти вземат парите за глупости…. Знам ли де, може да не съм прав, може за тях сичко да е наред, може да е нормална цената от 29 лв за лифт … ама ме е яд. Яд ме е, че нашата си, българската природа и българските забележителности не можем да ги видим и усетим, защото някой е решил, че ще изкарва пари от това…

В крайната сметка отидохме до Широка Лъка и до Гела – определено е жестоко в оная част на родопите, трябва да идем пак на пролет, с преспиване – и в Широка лъка има какво да се види, етнографски център е, има готини стари къщи. Пък от Гела има такиви гледки, че дъха ти спира… ще видим :)

Бях си намислил преди години – когато отивам някъде, да пиша по едно кратко пътеписче след това. Изпълнявах го известно време, но на хартия и нещата са поизгубиха. След това, преди няколко години, когато ми се възвърна манията за снимане, реших да си правя фото-пътеписи… пак го изпълнявах известно време и ги зарязах. Ся с новия блог може да се опитам да логвам по някой друг пътепис. И така…:

Решихме с жена ми да идем за рождения и ден в Девин. Само двамата – романтика, свещи, разходки сплели ръце в една… знаеш как е. Тръгнахме в събота сутрин  – към 10, при положение, че плана беше да е към 7… ама аз така или инак съм си мързелив, пък и до 3 предната вечер да дзверя в Нет-а – няма начин. След 2 кафета и солидно количество нерви по 2 различни бензиностанции (баси мърлявщината навсякъде, не е истина просто) щастливо отминахме отбивката за Септември, ми отпрашихме за Пловдив. Навигадателката чела, чела недочела картите и обърнахме по стария път към Пазарджик, за да излезем на Септември. Аде 20 мин заобикаляне, за да стигнем до Септемврийските табели, че моста над Марица го няма, а обиколния път минава през Пловдив и пътя за Пещера. Купон голям – поне кат идвахме насам видях, че полиция няма и мога да сръчкам астрата повечеко. Както и да е – заобиколихме и по някакви явно останали след 2росветовновоенните бомбардировки пътища се отправихме към планината. Там ужаса дебне зад всеки завой. Табели за падащи камъни предупреждават за очевидното – и то е … познахте – камъни по пътя. Ам то камъни, по 1 кубик. Кат имаш предвид скорошна полицейска сводка – “голям камък пада върху кола по пътя асеновград – смолян, пътника починал намясто, шофьора тежко ранен” – как да не ти е леко на душата… :( Мрежи против падащи камъни видях на 1 място. Предполагам е скъпо да се поставят, майната им на потенциалните жертви. Както и да е – влязахме в планината. Там – мъка. Планината не ни иска. Ква планина, братче – то сечище класическо. Стръмните склонове покрай пътя голи… и на равни интервали навързани купчини трупи. Клоните и листака, както и малките стъбла, полегнали на земята се едно торнадо е минало от там. Тъжна картинка, и страшна….

Девин инак е хубаво градче. В смисъл малко скучно, инак на хубаво място. В центъра не намерихме кръчма, та ядохме в тая на общината. Хотели чат-пат има, ама кръчми не. Как смятат да праат туризъм няям идея. Заспала работа, ама предполагам шсе събудят и те скоро де. Швидим. Инак за хотел ако си търси някой – спа хотел Девин е готина работа, басейна топъл, сауни, процедури – квото ти душа иска. Данговорим, че и ресторанта му готин.

Та поразходихме се из града, където не намерих и една снимка да взема (има и такива дни, ко да праиш), хапнахме па кат се пльоснахме в басейна с по едно пиене – кеф. Ам голям кеф – вънка студ, вътре кеф. На вечеря – в ресторанта на хотела. Хубава, голяма кръчма с кухня в общото помещение. Две пещи – гледаш как ти пекат надениците пред тебе, готина работа. Тряяше да има народна музика наживо, затва се и бяхме забили там, ама се оказа, че някъф семинар има и онез си наели диджей… диджей бате, дет пусне по погрешна някоя готина песен, хората станат да танцуват и той я спира и пуска некво техно… и хората си сядат обратно. Мааму стара – ного ма фаща яд така. Семинар имало – 20 човека, за тях сичко са праи, па ние останалите гости на хотела – дет сме примерно 2пъти повече – нас кучета ни яли. Абе не се праи така бизнес, ам деа знам аз – не съм хотелиер…

Ядохме, пихме некво не лошо вино – па после са прибрахме в стаята – ам за там няма да разпраам сиа :)

Във втората част ще продължа със следващия ден – история за триградското джрело, дяволското гърло, поляните на родопите, доспат, батак и т.н…

Къде попаднах?

Това е моя личен блог, в който пиша нещата, които ме интересуват или просто искам да споделя. Има теми за дизайн, фотография, ежедневие, пътеписи и настроения - всичко, което ми дойде на акъла.

Текущата тема на блога е дело на Design Disease, за което им благодаря - ние дизайнерите трудно правим дизайн за самите себе си :)

September 2019
M T W T F S S
« Sep    
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30