Разхвърляни Category

За Трансфагарашан разбрах преди 5 години, гледайки Top Gear. От тогава това пътуване седеше на вторичен дневен ред, винаги измествано от нещо друго „по-интересно“. Да си признаем – Румъния не е точно мястото, което българите си представят като дестинация за почивка. Дори тази година, като в крайна сметка го решихме, аз не бях особено убеден, че ми се ходи в Румъния.
Сряда, 8:00 часа
Тръгваме. Разбира се закъсняли. В осем трябваше да сме при Кирил и да сме поели към ферибота на Оряхово. Обаждам му се, че закъсняваме. Отвръща ОК. При него сме към девет без нещо. Слиза, носейки кутия с GoPro и румънски леи. Не бил спал цяла нощ от зъбобол. Няма да идва… Аз също не спал цяла нощ, с разстройство – му пожелавам щастие и се качвам в колата. Невена обаче е по в кондиция от всички и бързо му нарежда да си взима багажа. Отиваме на зъболекар. Ако каже, че ще се мре – да си мре в София. Ако каже, че ще живее – ще живеем заедно в Румъния. Два часа няма да ни забавят чак толкоз. Зъболекарят дава зелена светлина. Дава и антибиотици при нужда, които леко напрягат Кирил, но все пак – ще живее. Отиват за здравна застраховка – кой знае кво може да се случи като пътуването започва по този начин. След час са при мен, носейки застраховките в картонена папка на SDI брокер. Виждайки я, се сещам, че аз нямам зелена карта. Тичам и аз в офиса – искам зелена карта. Там любезно ми изваждат такава, срещу 65 лева до края на годината. Врътката е, че нито аз се сещам, нито пък те ми казват, че зелена карта за Румъния изобщо не ми трбява. А ме питаха. А и се сетиха, че жена ми преди 4 минути е сключвала здравна застраховка. За Румъния. Толкоз по въпроса с коректните SDI брокер. Или поне със служителите им в офиса на Раковска.
Около 11:00 часа
Тръгваме за Оряхово. Настроението е приповдигнато. Лошото е зад нас. Напред е само пътя и тъй нататък crap. Жега е. Легнал съм в 2 и съм станал в 7. Без времето между тия две числа да може да се нарече сън.
13:00 часа
Наближаваме Оряхово. Има още път, но вече сме почти сигурни, че ще хванем ферибота в два. Фериботите са на четен час. Не искаме да чакаме до четири. Газ. По едно време задна дясна гума почва да издава „по-различни“ звуци. Чудейки се дали да притеснявам останалите или просто да спра да погледна – на следващия завой задницата се опитва да изпревари предницата. Спираме и установяваме очевидното – спукана гума. Аз все още си трая, че едва ли ще успеем да свалим лесно джантата. Залепват за главината и им трябва чук. Голям чук. Щанга. Част от скеле. Нещо, с което можеш да повдигнеш земята… такива работи. Разбира се, нищо от тия неща не е налично в багажника. Имам мъничко крикче. Мъничко ключе. Все пак това е беемве. Като истински шофьор на беемве, аз съм облечен с бели ленени гащи и светла тениска. Класика.

001

На близката бензиностанция нямат нито чук, нито щанга. След замисляне ни пращат на вулканизатор, само на около 2 километра. Колата не може да се движи 2 километра на джанта, ако не искам да изхвърля гумата после… Невена отива пеша. След време се връща с чук. Вулканизатора и го връчил, щото не можел да дойде. Още малко чукане, блъскане и джантата се предаде, благодарение на един голям мургав, местен батьо. Последвалото митарстване по сервизите не е чак толкоз интересно. В три и половина бяхме на ферибота с гума втора употреба, с различен размер, вместо хубавичкия ми нов Мишлен.
16:00 часа
Ферибота е напечен и пари под краката. Няма сянка. Потя се като пор. Предполагам и останалите са така. Наслаждават се на бриза, аз се наслаждавам на климатика в колата.
17:00 часа
Взели са ни 7 евра пътен данък. Остава да намерим винетка. Минаваме през села. Посоката е Крайова. Само покривите на къщите са различни от България. Инак си е мръсно, прашно, с много цигани и каруци. Познато един вид. Крайова – Слатина – Питещи – нещата започват да изглеждат доста различно. Къщите стават големи, светли, боядисани в ярки цветове. Цветята на улиците са навсякъде. Гледаме, но и бързаме. Имаме да минем около 70 километра в прохода, нагънат като макарон, за да стигнем до хотела си. Трябваше да сме вече там. Не искам да карам по тъмно по такива завои. Аз по принцип не искам да карам по тъмно. По завои. Бързаме.
21:00 часа
Влизаме в прохода. Явно ще карам по тъмно. По завои. Невена разправя, че брат и казал, че имало прекрасна гледка от няква язовирна стена. Вика да спрем. Аз не искам да спирам. Нали – тъмно, завои… Спираме.

002

Гледката е готина, но някак не успявам да и се зарадвам. Пътките ни викат, че имаме още 50 километра до хотела. Правя сметка, че това вероятно е повече от час. Гадно.
23:00 часа
В крайна сметка пристигаме. Кабана Урсулили. Мечешкото имение. Голяма хижа с добри условия, обществен къмпинг насреща, ресторант и доста висока цена на нощувката. Но пък сме в средата на Фагараш. Мирише на борове. Можем да си отдъхнем. Жеков и беемвето се представиха относително добре. Живи сме. Ще спим.

Четвъртък 8:30 часа
Излизаме на балкона и сме леко стреснати от гледката.

003

Впечатляващо е. Сигурно надолу е било още по-впечатляващо, но ще го видим следващия път като дойдем. По светло. Надявам се. Отиваме да закусим и да изпием по едно кафе. Аз съм си с разстройство, та не съм особено весел. Бобо намира къщичка за игра зад хотела и почва да се катери по нея. За него пътуването е едно голямо приключение. За мен до тук – напрежение.

004

Оглеждам колата за нови изненади. Няма. Т.е. има изгоряла крушка на фар, но за мен това не е изненада. Това е нормалното развитие на нещата. Гума, крушка… очаквам след това и мигач да изгори.
10:00 часа
Поемаме нагоре. GoPro-то е закачено с главата надолу на предното стъкло. Надяваме се да снима нещо. Никой не знае как работи тая дяволска машина. Три километра след мечешкото имение започват спиращи дъха гледки.

005

Започват и спиранията.

006

Чуват се щракания на апарати и възхитени въздишки.

007

Въздишаме и ние.

008

Красиво е. Много.
11:00 часа
Качили сме се най-горе на прохода.

009

Кабана Балеа Лак. Паркинг. Народ. Туристи с рейсове и селфи стикове. Бобо хваща майка си да ходят на някакъв ледник. Интересно му е да види сняг в края на юли. Аз хващам Кирил и се изкачваме на един хълм за няколко панорами.

010

Красиво е наоколо. Сурово и красиво.

011

И туристи. Моткаме се известно време и тръгваме по същинския „нагънат път“. Минаваме под лифт. Бобо мрънка, че искал на лифта. Решаваме да му направим кеф. В крайна сметка кога друг път ще дойдем? Връщаме се и ги качваме с майка му на лифта, а ние поемаме надолу да ги приберем от долната станция. Красиво е. Много.
13:30 часа
Слезнали сме вече в ниското. Време е да мислим за следващата цел – Брашов. Аз мисля за баня. Предполагам и другите.
15:00 часа
Брашов. Голям град. Панелки. Три ленти в една посока. Минаваме транзит. Целим се да стигнем под хълма с надпис Брашов. Да не се загубим, един вид. Ще спим в стария град. Жекова е използвала магиите си и ни е настанила в 200 годишна къща. Влизам в апартамента на първия етаж и викам – кеф. След малко пристига Кирил и казва, че са го изгонили от апартамента на третия етаж, той щял да е на първия. Мрънкам, че трябва да влача големите куфари по стълбите. Влача ги. Горе се озовавам в хамбар.

012

Поне 50 квадрата хол. Дървения. Стълба към спалня на втория loft етаж. Баня 20 квадрата. Вана с джакузи под голям прозорец с изглед към острите покриви на стария Брашов. Вече не мрънкам за куфарите. Съжалявам Кирил. Бобо търчи из целия апартамент и заявява, че ще спи сам на дивана долу в хола. После слиза да играе с кучето на двора, а аз паля цигара на балкона. Живота не е толкова лош, всъщност.
Излизаме да ядем. Подозрителни като българи, влизаме в KFC, щото ни се струва най-бързо и евтино. Нито едното се оказва вярно, нито другото. Тоест, цените в Румъния изискват свикване, защото една лея е 44 стотинки и всичко трябва да се дели да две. Но докато свикнеш се стряскаш от хамбургер за 20 единици или меню за 50. На всичкото отгоре забравям, че все още имам разстройство. Ям си KFC като пич. Тоест, докато не е излизаме от ресторанта и имам спешна нужда да се приберем в хотела.
Кратка почивка по леглата.

021
18:00 часа
Сбор за разходка. Брашов е един от големите средновековни главни градове по тях земи.

013

Което му личи по архитектурата. А румънците са доста по-напред от нас в днешни времена. Което пък личи по чистотата, цветята и всичко останало. Не, че са някакви извънземни, или че могат да се равняват с други западни „еталонни“ народи, но ние свикнахме последните години да гледаме на румънците снизходително. А те през това време са си бачкали, за да има сега да ги гоним. Тъжно е.

014

Улицата със заведенията.

015

Архитектура.

016

Нещо си.

017

Друго нещо си.

018

Слънцето започва да залязва.

019
20:00 часа
Пак сме гладни и нападаме пешеходната улица, наблъскана със заведения. Кирил избира едно и го хваща за ушите, ние послушно след него сядаме – Irish pub Dianna. Е, явно днес не е ден за традиционна румънска кухня. Ще ядем пица. Ще пием бира. Ще се наслаждаваме на живота.

020
22:00 часа
Спим.
Петък 8:00 часа
Отивам да си купя кафе. Прави ми впечатление камион, който стоварва бири, води и безалкохолни на някакво заведение. Оставят ги на тротоара до вратата и си заминават. Заведението е затворено. Няма никой. Не се ли краде в този град?

022

Кафе обаче румънците не могат да правят – независимо дали е от машина на улицата или в заведение за 5 лева късото еспресо. Товарим багажа и тръгваме. Изгорял ми е десния заден мигач. Знаех си…
10:00 часа
Паркираме пред „замъка на Дракула“ в Бран.

023

Всички знаем, че мястото няма нищо общо нито с Дракула, нито с граф Цепеш, но някак не можем да пропуснем. Както не могат да пропуснат и хилядите местни и пристигнали от всички краища на света туристи. Кирил и Вени известно време се забавляват дали на висок глас да не коментират, че вътре няма нищо интересно, евентуално да откажат българската група наблизо. Решават да си траят. Влизаме вътре, плащайки по 15 кинта за вход, което ми се струва леко безобразно. Парка на замъка е ок. Хора с тримери подкастрят тревата. Носи се жужене и бензинови пари. Жега е. Аз нося раница с фототехника и лаптоп. Вадички се стичат от гърба и ми напояват гащите. Лошо ми е. Мързи ме. Влизаме по един милион стъпала в самия замък, за да се окажем заклещени между пълчища туристи. В празните стаи има манекени с рокли. Снимам една, докато Вени не ми показва, че това всъщност са рокли на някакви местни дизайнерки и нямат много общо с времето на използване на замъка. На опашката за горния етаж окончателно се отказвам и си тръгвам. Два литра вода и цигара по-късно, нещата не изглеждат вече толкова мрачни и чакането на спътниците ми – не толкова мъчително. Като се връщат, всички са разочаровани, най-вече Бобо. Никакви вампири наоколо, а и в залата за мъчения не го пуснали, щото била PG-16.
13:30 часа
Стигнали сме в Синая.

024

Не само сме стигнали, ами и сме успели да паркираме, да купим на Бобо парче пица и да изминем един километър по вертикално наклонена (за мен) стена – към замъка Пелеш. Няма нужда да повтарям написаното в горния параграф за Бран. Абсолютно същото се случи и тук. С тази разлика, че чакането в колата беше доста по-досадно и дълго. Но, който каквото сам си направи – нали знаете… За разлика от Бран – тук всички са доволни (без мен де). Бобо казва, че искал да си купи замъка, защото имало много тайни стаи, където можел да се крие, като го караме да си подрежда стаята. Дори това, че там ще има много стаи за подреждане не го притеснява.
Около 19:00 часа
Букурещ. Нямаме особено нито сили, нито желание за големи разходки. Хотела ни е в центъра, но се оказва, че наблизо има Макдоналдс. Бобо и Кирил са доволни.

025

Аз също. Отново съм забравил за разстройството си. Ядем. Пием кола. Живота отново го бива. Решаваме да си се приберем в хотела, да си купим по някоя бира и мезе. Да отморим и да си лафим. Утре ще е ден за пътешествия. Чипс, бира, кола, фанта. Кеф. Сядаме да полафим „за малко, че да се наспим“.
Около 2:30 часа
Спим.
Събота 9:00 часа
Аз ставам трудно. Събудил съм се в 6. Тоест, събудиха ме червата ми. Знам, знам, че вече е досадно с мойто разстройство, но – история, какво да направя? После не успях да спя повече. Или поне аз не наричам спане дремането, облян в студена пот и въртящ се в мокрите чаршафи. Стягам се обаче и излизаме на обиколка. Все пак имаме един ден в Букурещ. Трябва да видим каквото можем.
10:00 часа
Лежа си в леглото в хотела. Гледам Two and a half men. Лошо ми е. Спи ми се. Корема ме боли. Говори. Гладен съм, но не смея да сложа нищо в уста. Дано поне другите да си изкарват добре.
15:00 часа
Другите се прибират и полягват да починат. Вени и Кирил са се разбрали в шест часа да излизаме пак. Доволна е, впечатлена е от града. Впечатлена е от парламента. Бърборим малко и ги оставям да починат. Аз потъвам в медитация. Все пак трябва да се излекувам до шест.
18:00 часа
Излизаме и пишем на Кирил. Не отговаря, затова му пиша да ни се обади, ако не е умрял – да му кажем къде сме. Обажда се след малко. Не е е умрял. Срещаме го и поемаме пак по центъра.

026

И отново до парламента, че да го видя и аз.

028

Голяма къщурка.

029

Пускаме Кирил на свобода да вършее из улиците, а ние с Вени водим Бобо в парка наблизо и го оставяме да дивее по катерушките, докато аз присядам на сянка, да изпуша втората си цигара за деня. Букурещ впечатлява с разнообразието си.

027

От монументализма на Чаушеско, през ютилитарните панелки, та до бароковия западно европейски стил.

030

Нещо като София, но умножено по 10, по-чисто, по-спретнато и по-зелено. За моя закостенял мозък беше нещо като бомба.
21:00 часа
Нямам повече сили, а и Бобо му се пикае, затова се прибираме.

031

Всички искат да се къпят, всички искат да ядат, та решаваме отново да ядем в хотела, че да може някак да съвместим нещата и всички да са доволни. Тоя път се уговаряме да легнем рано, че на другия ден си пътуваме за Копривщица и пътката вика, че имаме 9 часа път до там.
24:00 часа
Спим.
Неделя
Неделния ден не е толкоз интересен, като се има предвид, че мина в пътуване. Румънците си имат чудесни пътища и магистрали, та няма кой знае какво да се гледа по пътя. Децата (Кирил и Бобо) си спяха почти през цялото време, а ние с Вени тихичко си бърборехме. Дунав мост минахме без приключения, а изненадата беше, че на Велико Търново дори Бобо каза, че „вече му омръзнало да яде в Макдоналдс“ и трябвало да намерим нещо друго. Аз дилеми нямам. Ям сухари, сирене и маслини, които си нося от Букурещ…
19:00 часа
Копривщица. Влизаме в двора и Борис, след първоначалното сепване се втурва към нас с викове „Мами, Татии, Бобооо“ и следват бурни прегръдки и целувки. Седмица без детето си е изпитание за всички – за нас, за него, за баба му и дядо му…
20:00 часа

032
Пържоли цвърчат на скарата, ледчета почукват в чашите с ракия и каната с домашен сок от бъз. Салатата е от домашни домати и краставици. Баба Дани е направила кьопоолу и яйчена салата. Има люти чушки… А аз трябва да ям сухари и сирене. Да бе да… айде от утре. Животът все пак е хубав!
Край

Ако някой от моите читатели ще се жени – Невена организира мини семинар, на който можете напълно безплатно, на чаша питие, да попитате за нещата, които ви интересуват покрай организирането на такова събитие. Ако някой иска да помага за организирането на сватба и се е шашнал – също да заповяда. Изобщо – идеална възможност да се откраднат знания от професионалист. Запишете се на мейла, защото местата в заведението са ограничени.

seminar-01

Поредната чудесна свабта на Вени се превърна във венец на сезон 2014.

smol
Може да прочетете повече при нея в блога на ЧЕРГА. Аз съм разочарован, защото трябваше да снимам като втори фотограф, но бях болен и нямаше начин. И сега съжалявам.

На първо място в умовете на хората, при споменаване на „италианска кухня“ излизат пицата и пастата. Вариации на тези две ястия се готвят по най-различни начини във всички кътчета на света. А ако решим да надникнем по-дълбоко в гастрономските традиции на Италия, ще открием множество уникални регионални рецепти с основни ингредиенти макаронени изделия, зеленчуци, месо, морски дарове, зехтин, сирена, вино и подправки. Всъщност като стане дума за подправки, основната е една – босилек!

От времето на Римската империя се носят легенди за пировете, които устройвали богатите римляни, за обилието и разнообразието на ястията. За значението на готвенето и добрата храна можем да съдим и по първата „кулинарна“ книга (Аpicius), която през 4ти и 5ти век е събирала рецепти датирани дори и в първи век от новата ера. От древните римляни се е запазила и традицията в Италия месото в повечето случаи да се готви като цяло парче, а да се нарязва при поднасяне. По същия начин се приготвят и различните видове прошуто и други мариновани или сушени меса.
През средновековието пък започва разнообразяването на кухнята чрез използването на морски дарове – раче месо, калмари, миди и т.н., а по времето на Ренесанса готвенето се приравнява едва ли не до изкуство. Започват да се издават готварски книги, във Флоренция се откриват първите кулинарни училища.

Разликата в материалното благополучие между северната и южната част на Италия, обусловило и кулинарните различия, в крайна сметка довели до богатството на днешната италианска кухня. Докато северните провинции били по-богати и маслинената паста била ежедневие, на юг се налагало да бъдат доста по-изобретателни с ограничените ресурси. Така се появили питателни и здравословни ястия на базата на сухи макаронени изделия и зеленчуци. Разликите в кухните на двете „половини“ на Италия все още съществува, вече базирана на традиция и вкусови предпочитания.
Основни съставки на италианската кухня се явяват тестото, доматите, чесън, чушка, зехтин, морков, целина, картоф, салати и аспержи, както и голямо количество сирене. Оризът също е на почит за гарнитура към меса, гъби, миди, скариди и други. Имайки предвид, че Италия е родината на памерзана, моцарела, маскарпоне и много други видове сирена, очаквано е, че сиренето се явява важна и основна съставка за множество ястия – дали на цели парчета, намачкано на дребно или настъргано на ренде.

Без зехтин пък е трудно да си представим каквото и да е италианско ястие. Дали ще е за печено, дали ще е основа за сос, дали ще се добави в салата, зехтина почти винаги присъства. Ако го няма, той се заменя от свинска мас. Рядко, ако не никога, се използва популярното у нас слънчогледово олио.
Конкуренция на зехтина може да прави само доматеният сос. Италианската кухня го използва навсякъде. Приготвя се като дълго се вари на слаб огън и се добавят много подправки – босилек, майорана, риган.

Италианската кухня, както всяка друга, се определя от регионални – както традиционни, така и природни – фактори. Например в област Лацио, с център Рим, се яде повече телешко и овнешко месо, такива животни се отглеждат. Кампания, със столица Неапол се слави като родина на пицата, а в Калабрия се ползват повече морски дарове. В Ломбардия се ядат доста блюда с ориз, а Тосканските полета дават пресни зеленчуци, а красивите и фотогенични поля са идеални пасбища. Говеждо, свинско и дивеч са традицонните ингредиенти за тосканските ястия. Сардиния умело готви змиорки, тон и омари, а Сицилианската кухня е пъстра сбирщина от италиански, гръцки, арабски и испански рецепти. А да не отваряме дума за виното…

Основни видове.

Челно място в италианската кухня заемат блюдата от макаронени изделия, различни и разнообразни по форма, вкус и съдържание, но обединени от едно име – паста. Някои изследователи смятат, че пастата е вариация на китайски нудъли, чиято рецепта е донесъл Марко Поло след едно от своите пътешествия. По-близо до истината може би е мнението, че пастата си е вариация на римски и етруски пшенични ястия от древни времена. Различните видове паста обикновено са поднесени с някой от многото италиански сосове. Ако искаме малко да опростим нещата, то: дългите и тънки са спагети, средните по размер са макарони и талиатели, късичките са букатини, тънките са вермичели и най-тънките – капелини. Ако искате истинска паста, трябва да е направена от някой от твърдите сортове пшеница. Лазанята и равиолите също попадат в категорията на паста.

Пицата е основен съперник за най-популярно италианско ястие, като с пастата периодично си разменят първото място. Стотици видове пици се готвят в специализираните пицарии в Италия и по целия свят.

Ризото е ястие с ориз, както подсказва името му. Ризото може да се направи със зеленчуци, с гъби, с лук, със скариди, само въображението може да ограничи обзора на ризотото. Не по-малко известно е и карпачо. Карпачо се приготвя от късчета говеждо филе, с подправки, билки и зехтин. Гаспачо пък, от друга страна са тънко нарязани слайсове сурово месо или риба.

Супите също присъстват като полезно и вкусно италианско ястие. Минестроне например, със зеленчуци и макаронени „въртелчета“. Павезе, приготвена от хляб натрошен в бульон със зеленчуци и застроена със сирене и яйце. Неаполитанската супа с дреболии също е достоен представител на засищащите супи.

При около 450 различни видове сирена, които се произвеждат в Италия, смело можем да кажем, че тази нация знае как се прави сирене. И не е чудно, след като някои от тях като например Пекорино Романо имат история от над 2000 години. Римляните явно са били фенове на сиренето и заедно с разширяването на своята империя са разпространили този „обичай“ по доста части на света. През средновековието в множеството италиански манастири все повече се е култивирало и развивало сиренепроизводството. И не е чудно, че британския писател Самюъл Пепис пише, че при големия Лондонски пожар, в градината си е заровил да спаси – заедно с книгите си – и запасите си от пити Пармезан и вино.
Както всички, италианците обичат сиренето натурално, като закуска, плато – предястие, или като мезе за вино. Но за разлика от останалите нации, основната роля на сиренето в италианската кухня е като ингредиент или допълнение към различни ястия, салати или сосове. Специални видове са били създавани за сервиране с меса, със зеленчуци, че и дори за десерти.

Нашето писание нямаше да бъде пълно ако не споменем най-италианския от десертите – тирамису. Легендата гласи, че Козимо де Медичи, тоскански херцог, при посещението си в Сиена бил изненадан от това ново блюдо, измислено от сиенските сладкари, които се славели с уменията си. Нарекли го „супата на херцога“ – zuppa del duca. Козимо пък се смятал за кулинарен разбирач и отнесъл рецептата със себе си, да си заслажда живота. Малко по малко тя се разпространила – Флоренция, Тревизо, Венеция… където местните куртизанки открили странични ефекти на zuppa-та и започнали да я хапват „преди работа“, твърдейки, че тя не само повдига настроението, но има и възбуждащи свойства. Tira mi su на италиански може да се преведе като „вдигни ме нагоре“, което идеално пасвало на двусмислието, рекламирано от венецианските жрици… така явно се появило и сегашното му име.

Надявам се горните писания ще ви подгонят към гугъл за рецепти и вкусна вечеря с любимите хора :)

Вече ми става навик да си правя такива разходки, пет-шестстотин километрови. Този път трябваше да повторим миналото пътуване до Смолянските езера, вече с моята си кола, зимни гуми и всякаква подготовка. Кирил каза, че не му се ходело този път (т.е. каза че е “пас”, ама аз разбирам и без думи), та аз се самоизритах от леглото в шест без десет и към шест и половина вече бях на път. Мързелашката, все пак отивам работа да върша, не да се забавлявам … :-Р

Забележка: снимките се отварят по-големи при кликване върху тях.

_DSC8136

Поляните дали стават за сватба, предстои шефа да каже. Аз снимах каквото трябваше, проведохме конферентен разговор, дълъг около час, докато тя ме следи през сателит къде точно по поляните ходя (това си го измислих де…, пращах и локация и тя гледа на гогъл ърт дали има още езера наоколо). После бях разделен между желанието да се кача на лифта от смолянски езера до Снежанка, или да си бия камшиците към Девин, че да мина по новия път над Цанков камък, да видя за какво са платили два милиона на Хидроинженера.

_DSC8147

Втория вариант беше единодушно приет от екипа (състоящ се от мен). Решението от части беше взето и заради абсолютно мокрите ми крака, резултат от едночасово тъпчене в сняг до глезените с НОВИ обувки, марка HEAD, които би трябвало да са зимни – непромокаеми. Е, не са… Потеглих към Девин с отбивка към Солища. Разбира се, отбивката за Солища изпуснах, защото трябваше да продължа направо. Пък аз карам по табели и завих към Гела. Тези предните две изречения дори аз не си ги разбирам, та не ме карайте да съм по-точен. Качих се на Гела, но не стоях горе. През цялото време беше ужасна жега, светлината не ставаше за снимане, но си е впечатлаващо като гледка.

_DSC8152

Девин ме посрещна с разочарование. Бях се настроил, че ще хапна една чорба там, а рибарниците по пътя извикаха и видението на една прясна пъстърва на скара. За да не нарушавам девинския етикет със софийската си кола, паркирах в далечния край на главната пешеходна улица. Нарамих яке, фотоапара и статив, се отправих на лов за снимки и кръчма. Минах цялата улица, чак до хотел Девин и кръчми нямаше. Та ядох баница. И не ми се снимаше вече…

_DSC8223

Понеже почивката в Девин се оказа по-къса от очакваното, на Цанков камък бях доста рано. Цанков камък вече започва от изхода на Девин. Там преди имаше супер рекичка, имаше екопътеки. Жалко за тях. Пак светлината не беше подходяща за снимане, небето измито без грам облаче, ярко слънце, мараня. Пътя е хубав, но адски много камъни падат от склоновете, имах чувството, че само късмет ме спасява да не прасне и мен някое паве.

_DSC8198

Известно време спирах на всеки 100 метра, щраках наоколо, просто да изчакам някаква по-интересна светлина – но йок.  Фотографии няма – само илюстративни снимки, ако случайно някой не е ходил там.

_DSC8363

Това място беше по-интересно, но пак нещо не е съвсем както трябва.

_DSC8361

На всичкото отгоре, някога тук са живяли хора… в нищото. В момента проверявам написаното за грешки и седя и се чудя – тази снимка защо я показвам? Моля да ме извините, но казана дума – хвърлен камък, няма да я махна.

_DSC8270

 

И понеже в някаква степен ми писна да се помотквам, имайки чувството, че само си губя времето, дадох газ да се прибирам към София. Т.е. дадох газ към Пловдив, защото от там е най-пряко. А там вече е почнало да се раззеленява.

_DSC8424

Разбира се, хубава светлина ме завари по пътя. Но така е със служебните пътувания, все пак не съм отишъл да си правя кефа…

_DSC8432

Все пак спрях на Марица, за един кадър.

_DSC8462

 

И после към дома.

_DSC8483

София, Пловдив, Асеновград, Смолян, Девин, Кричим, Пловдив, София. 600 километра, 13 часа.

 

 

Къде попаднах?

Това е моя личен блог, в който пиша нещата, които ме интересуват или просто искам да споделя. Има теми за дизайн, фотография, ежедневие, пътеписи и настроения - всичко, което ми дойде на акъла.

Текущата тема на блога е дело на Design Disease, за което им благодаря - ние дизайнерите трудно правим дизайн за самите себе си :)

November 2017
M T W T F S S
« Sep    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930