Разхвърляни Category

В очакване на пролетна зеленина и нужда да проверим едни поляни край Смолян дали стават за сватба, тръгнахме натам с летни гуми. На Пампорово ни заваля як сняг и се върнахме…
_DSC7910

Поне снимката е готина де … (цък на нея за по-голяма)

lighthouse

След като самолетните билети за Рим бяха купени, не беше трудно да реша, че точно този град ще влезне в серията 12 града за 12 месеца. И след като промених правилата на проекта да включва и не-български градове, с чиста съвест наострих обективите за лека туристическа серийка, която представям по-долу.

Още пристигането предостави първия шок. В неделя Ватиканът е безплатен за посещения, а нашият хотел се намираше точно до стените му. Оказа се, че трябва да изчакаме 3 или 4 влакчета на метрото, за да можем да се натъпчем като сардели в него и да пристигнем до назначението си. След което заедно с тълпите туристи се понесохме към посочените от джипиеса координати на хотел Оттавиано.

След освежаващо измиване на очите, извадихме фотоапаратите и поехме със страх към най-близката цел – Ватикана. Страх, защото вече бяхме видяли колко много хора се опитват да се възползват от безплатния вход. Оказа се, че музеят приема посетители до обяд, което явно беше отказало голяма част от тях и влезнахме без никакви опашки.
_DSC4602

Папите са знаели къде да се позиционират, нали… Снимки от музея няма да показвам, всеки може да погледне в уикипедия и да разбере какви и колко произведения на изкуството има там. Сикстинска капела, незнам-ква капела, зали, залички, дворчета, статуи, мумии, свинксове и т.н. Да не говорим, че и набързо нищо не може да се разгледа, лично за мен остана една каша в главата.
_DSC4615

След музея и кратка разходка на площада пред базиликата Свети Петър, решихме да си купим билети за тур-автобусите, които обикалят Рим – хем да си починем, хем да си набележим място за разходки следобяд или на следващият ден. Чакайки автобуса се наслаждавахме на пейзажа.
_DSC4713

А след като се качихме на автобуса, се наслаждавахме на “организираното” римско движение… Изобщо движението беше един от културните шокове, които преживяхме там – как не се убиват тези хора, не знам…
_DSC4751

Римски детайл, който ми направи впечатление е, че бензиностанциите в града са като спирки за градския транспорт, че дори и без джобове за спиране. Караш – караш, пък спреш да заредиш. Тия отзад или те заобикалят или чакат – направо някаква идилия.
_DSC4778

Автобусът мина през повечето от основните римски забележителности, тук показвам Сиркус Максимус, не за друго, ми защото в следните дни така и не отидохме до него да го разгледаме.
_DSC4809

Замъкът Сан Анджело.
_DSC4820

Много от римските сгради си имат собствени покровители, симпатична традиция.
_DSC4830

Привечер решихме все пак да се смъкнем към центъра и да направим лека разходка. Свети Петър по залез.
_DSC4841

Мостът на ангелите на Бернини, срещу замъка Сан Анджело – вижте повече в “Шестото клеймо”.
_DSC4844

Сградата на съда. Така и не успях да намеря място, от което да предам колко е гигантска.
_DSC4860

Впускаме се в истинския Рим.
_DSC4873

Малко по малко стигаме до Пиаца дел Пополо, където ни посрещна не многобройна, но доста шумна агитка на Лацио. Току що Лацио бяха били Рома на финала за купата на Италия и на площада се вихреха тържества. Карабинери и полиция с щитове и шлемове седяха безучастно отстрани, явно за тях това е нещо нормално. Ние се повъртяхме малко и след десетата бомбичка и пристигането на полицейски хеликоптер, който започна да кръжи над площада, решихме тихо да се изнесем.
_DSC4881

Дисни магазин в римски стил. Жалко, че беше затворено…
_DSC4889

Лошото на Рим е, че разхождайки се, трудно се прибираш. Все има нещо “ей тук, близо, зад ъгъла” и така изведнъж се оказваш на километри от мястото на което искаш да стигнеш. И тук така – бяхме тръгнали да се прибираме, а изведнъж се озовахме на фонтана Треви. Нямаше как да не спрем и да хвърлим по монетка.
_DSC4895

Твърдо решени този път да поемем в посока хотела, попътно минахме и покрай Пантеона.
_DSC4904

И обратно през Тибър към хотела.
_DSC4916

Свети Петър след залез…
_DSC4921

На следващия ден, хванахме отново туристическия автобус, който между другото е измислен хитро. Срещу 20 евро на човек, получаваш право 24 часа да го използваш (22 евро за 48 часа – препоръчвам този вариант). Той има 10тина спирки на по-основните забележителности, автобусите минават през около половин час и са удобен начин за придвижване от едно място на друго. Та тук слезнахме на монумента Витториано на площад Венеция. Съоръжение строено в началото на миналия век и доста впечатляващо като размери и размах. Но лично за мен леко постно като съдържание, в сравнение с останалия Рим.
_DSC4940

Италианците си обичат флага.
_DSC4946

Вечния огън.
_DSC4949

Пиаца Венеция.
_DSC4955

От горе има чудесна гледка към града.
_DSC4962

И улиците.
_DSC4968

Там е и църквата Дева Мария (in Aracoeli), която като повечето в града си струва да се посети.
_DSC4972

Още гледки наоколо.
_DSC4976

И още.
_DSC4980

Ей там горе при зеленината искам да живея!
_DSC4981

От Витториано се открива и гледка към Колизеума, който изглежда измамно близо. Разбира се, тръгнахме пеша. Добра работа за подобни обекти върши така наречния Рома пасс – карта, струваща 36 евро на човек, която действа 3 дена. Дава право на безплатно посещение на 2 музея, безплатен градски транспорт и най-важното – има отделни входове в музеите и не се чакат опашки. Дори да се използва само тази, третата опция – цената и си струва. 2 часа на опашка за Колизеума биха го лишили от всякакъв чар, който той така или иначе не притежава в изобилие.
_DSC4999

Арката на Адриан (май?).
_DSC5003

Римския форум.
_DSC5004

Арката на Адриан (май-май?:) )
_DSC5009

Тъй, казват, се снимат картичките. Само се чака да няма хора.
_DSC5010

Обратно към площад Венеция, от където се предполагаше да си хванем пак автобусчето и да се прибираме за почивка.
_DSC5018

Вместо това, решихме (така и така сме наблизо) да идем до Пантеона и да видим впечатляващата дупка в тавана. Че беше впечатляваща, впечатляваща беше. За мен по впечатляващо беше да седна и да гледам как сред тълпата туристи се появяват вярващи католици, които излизаха напред пред олтара и коленичеха на специално направени пейки, за да се помолят…
_DSC5025

От там пак по нашата си логика – “понеже сме близо”, минахме през Треви, за да го видим и на дневна светлина, а и за да хапнем в една близка пицария, която ни се стори с не-лоши пици.
_DSC5062

Прибирането за почивка явно се отлагаше, тъй като в търсенето на път изведжъж се оказахме на Испанските стъпала, които може и да са известни с нещо друго, но на нас ще ни станат известни с тълпите народ, насядали по тях.
_DSC5066

В подножието им стои “грозната лодка” на Бернини. Пак препратки към “Шестото клеймо”. Хм.
_DSC5069

И понеже “точно над” испанските стълби започва Вила Боргезе, а за Вила Боргезе Вени говори още от София, решихме – тъй и тъй сме тук – да земем да идем до там. Заобикаляйки стъпалата, че да не се катерим по тях, все пак трябваше да се покатерим по други, май даже по-стръмни. Поне имаше гледка.
_DSC5076

Мъхъ, гледка.
_DSC5080

Обширна гледка.
_DSC5081

По-фокусирана гледка.
_DSC5083

Още по-фокусирана гледка.
_DSC5085

И панорамна гледка (цък за голям размер).
_DSC5099

В парка Вила Боргезе, самата вила е на… хм, няма да казвам къде. Далече. Преди това трябва да минеш доста път, а аз имах ужасяваща нужда от кафе. А лошото на Рим е, че там знаят как да правят кафе. И да се озовеш в град, в който знаят как да правят кафе, а ти да си в парк, в който няма от къде да си го купиш е доста подтискащо.
_DSC5102

Папрати, палми… Там, някъде зад тях намерихме ресторанче с така жадуваното еспресо и събрали (или сърбали) свежи сили продължихме търсенето на вилата._DSC5105

В езерото протичаше фотосесия._DSC5122

Пинии._DSC5138

Гълъбите и катериците приличат на българските, ако някой се интересува…_DSC5140

И самата вила на Боргезе. _DSC5141

Явно е бил птицолюб, за да поръча подобна клетка._DSC5150

И драконолюб._DSC5163

Твърдо решени вече да се прибираме, минахме да поръчаме едно мазерати за вкъщи._DSC5165

Ама понеже сме си пишман туристи, оказа се че можем да хванем последен влак за влизане в базиликата Свети Петър. Опашката, която сутринта беше 2 километра, сега беше 2ма човека, та решихме все пак да влезем да видим Пиета._DSC5177

И други подобни…_DSC5193

…красоти…_DSC5194

…гигантини…_DSC5196

…светини…_DSC5211

…папини…_DSC5214

… и пак хубавини гигантини. Аз бях впечатлен от размаха. Вени каза, че и прилича на музей, а не на храм. Поспорихме за ползите и вредите от прекомерната показност на духовното. Стигнахме до консенсус, че е впечатляващо, но не особено духовно. Но пък ние не сме католици, може за тях да е – мистерия.
_DSC5247

Седнахме съвсем изтощени да починем и да дебнем дали папата няма да се покаже на някой прозорец, да пита как е в България._DSC5259

Решихме, че сме прекално уморени да скитаме повече и най-добре да си намерим някое ресторантче, където да хапнем. Незнайно защо пак поехме към центъра. С такива дребосъци е пълно. То друго не може и да влезе по тия улички де…_DSC5285

От тая до следващата пряка, от този на другия ъгъл – и пак излезнахме на Пиаца Навона. Нищо де, миналия ден го видяхме само нощно, сега на малко по светло…_DSC5299

Детайлите, Санчо… детайлите. За да не е грозна фасадата, има нарисувани прозорци, забелязахте ли?_DSC5303

Идилия. Таз снимка стана само благодарение на Вени, защото аз изобщо не го видях това, а почнах да нервнича какво толкоз снима тя, че се бави. Тя ми показа и аз възхитен изщраках една карта кадри… от тях само таз бива, но пък нея много си харесвам. Та, мерси, злато!_DSC5344

Отново вечерен Тибър._DSC5409

И отново вечерна базилика._DSC5412

Следния ден вече нямахме възможност да ползвам автобусчетата, а решихме, че нови 40 еуро не си заслужава да дадем и тръгнахме пеша към Капитолийския хълм, за да разгледаме и кварталите по пътя ни._DSC5422

Е, те това е Рим за мен._DSC5427

Островът Тибиериана, където едно време са затваряли лудите, заразно болните и престъпниците…_DSC5435

Нещо._DSC5453

Еврейското гето._DSC5455

Пак нещо._DSC5463

Кампидолио._DSC5464

Излед към форума._DSC5486

Ромул и Рем._DSC5506

И… отново Треви._DSC5523

Такива има доста._DSC5525

След като първия ден се изнесохме бързо от Пиаца дел Пополо, сега решихме да идем по светло._DSC5528

Хубавиня._DSC5543

Обелиск. Римляните доста са крали. Но пък като си помислиш как са ги домъквали всички тия неща … все пак си е достойно за уважение._DSC5550

Отново истинския Рим._DSC5567

Фиат 500. Дори на фона на смартовете е дребен. Истинска римска кола._DSC5573

Ако бях фен на Ферари, можеше да си купя волан за 3 бона или нос за 9. Еуро…_DSC5577

Слънчеви зайчета…_DSC5589

Залез._DSC5591

Отново сградата на касационния съд._DSC5668

И Рим._DSC5680

Спокоен и красив._DSC5683

Лека нощ._DSC5695

Не знам дали има нужда от някакъв коментар. Рим е известен с това, че очарова всеки свой посетител, а и всеки свой жител. Естествено, като всяко туристическо място, там е пълно с всякакъв вид емигранти – легални и супер много нелегални. Те се разпръскват и появяват по страничните улички като хлебарки, следвайки естествения подбор или по-скоро пътя на карабинерите. В края на май туристическият сезон едва започва и пак имаше много хора, не ми се мисли какво е в силните месеци. Цените на яденето в центъра са неприлични за посредственото качество, което предлагат. Човек трябва да се подготви по-добре къде да яде вкусно и на прилична цена. Естествено, на местата с вкусна храна има опашки за маси, съизмерими с опашките около Колизеума. Но за няколко дена това изобщо не е проблем. Пицарии има на корем, магазини също, никой няма да остане гладен. Рим може само да бъде разгледан повърхностно за 3-4 дена. Предполагам и за 30-40 пак ще има какво да се изследва. Но най-голямото му очарование за мен се разкри не около туристическите монументи, а в малките улички по центъра. И там ще се върнем – пак да скитаме.

забележка: снимките се кликат и се отварят в пълен размер.

И така, потегляме…

С колегата Кирил решихме отново да направим едно кратко есенно фото-пътуване (за предното може да прочетете тук). Мен, честно казано ме мързеше този път да ставам рано. Не обичам да ставам рано. Не умея да снимам изгрев, нямам тренинг. Да снимаш изгрева е гадно, защото трябва много добре да си подготвен, да знаеш къде да застанеш и да чакаш Светлината да дойде и да обагри избраният обект. Аз, първо съм неорганизиран, второ – обикновено съм на път, очаквайки да имам късмет с изгрева. Е, рядко го имам – та не го обичам това време. Реших, обаче, да не троша хатъра на Кирил и безропотно станах в 5, за да може да го събера с колата и към 6 да сме на пътя.

Този път плана беше неопределен, като генералната цел бяха Белоградчишките скали. Аз очаквах по изгрев да сме на магистралата, което и се случи. Не спряхме на първия виадукт след София, за да снимаме заревото, а след това попаднахме на серия от хълмове в наше дясно, които абсолютно закриваха всичко, което се случва на изток. Чак на Ботевград видяхме първите розови облаци и спряхме да направим по няколко снимки, само и само да имаме изгрев, да не сме съвсем капо.

Леко обезкуражени от необещаващият фото-ден, продължихме по маршрута си. Аз, вече полусъбуден, започнах да виждам разни интересни неща около пътя, за качествено заснемане обаче явно не бях достатъчно с акъла си. След кратка спирка на Враца, за кафе и сандвич, нещата започнаха да си идват на мястото и настроението да става малко по-добро. Транзитно преминахме Враца, Монтана и след известно време, първите характерни за Белоградчишкото плато (дали е плато?) скали се появиха. Слънцето вече беше достатъчно високо, за да очакваме да стигнем, огледаме, ослушаме, че и да снимаме – затова решихме да кривнем от пътя и да пробваме да хванем нещо от „непопулярните“ скали, докато още е рано и Светлината мека и приятна. Какво точно „хванахме“ е трудно да се прецени, но снимките са приложени.

След като се уверихме в бездарието си, решихме да се качваме към туристическите скали, за да си набележим място за залеза, да се ориентираме в обстановката и изобщо – да си съставим план за останалата част от деня. На самите скали – нищо интересно, поне за мен. Гледката е впечатляваща на живо, определено! Мисля, ще е интересно да направя поход из не толкоз известните места, където нещата са като извадени от Гранд каньон. Някой ден и това ще стане, но специално на Калето, с тълпите туристи и платения паркинг.. не, мерси.

За това и оставих Кирил да си се катери по крепостта, а аз с поредното кафе седнах в колата, да слушам приказките на каките от сергиите за сувенири. Занимание, не толкова забавно, като се има предвид, че основната тема беше бумът на Хепатит в града и това коя от тях как го е изкарала преди месец… разговор, който наложи използването на целия запас от мокри кърпички в колата…

След като Кирил се върна с разранени крака поради умната си идея да тръгне с НЕ най-удобните обувки на света, беше решено да идем до Видин, да вземем печат от Баба Вида, да се помоткаме из града и там да хапнем, с предпочитания към ресторант на Дунава. Попътно спряхме да снимаме дърво, като извадено от филма Птиците – пълно с черни гарги(вани). Оглушителни крясъци наоколо и подозрителни части от полето наоколо, направо почерняли от птици.. Добре, че беше ярко слънце, инак щеше да е доста подтискащо преживявавне.

Видин.

Винаги съм обичал Видин. Бил съм там като дете, свързано е със много ярки спомени – самата обстановка, уличките, дърветата – надвиснали над улиците в зелени тунели. Последното ни ходене с Вени беше през 2007ма и вече ми беше домъчняло (повече за това ходене – тук). Излезнахме на Речна гара, с прекрасна гледка към Румъния, огледахме се и решихме да тръгнем към Баба Вида, а пътьом да търсим някаква медицинска помощ за Кирил, който едвам вече ходеше. Според мен помощта трябваше да е психологическа, но реших да не се заяждам със страдащ човек и се ограничих с леки подигравки и оглеждане за аптека.

Крепостта Баба Вида ми се видя западнала. На доста места имаше ограничителни ленти, спиращи преминаването, хора липсваха. Това е добре за снимане (нас като фотографи не ни касае, разбира се), но не е хубаво като за туристическа забележителност.

Обиколката беше бърза и експедитивна, без да разберем нещо ново или интересно, без да разберем защо дадохме по 4 лева за вход. Липсват табели, липсва информация… не знам как трябва да се поддържа подобно място, не искам и нищо лошо да кажа, но някак не ми беше особено полезно това посещение. Ако водя наследника там, ще трябва да се запася с информация от Гугъл и да му цититам факти аз, а не да ги учим заедно там…

Поне видяхме Дунав мост 2, вярно отдалече, но все пак той е там и изглежда добре. Преди да приключим из крайречният парк, аз отидох да направя няколко кадъра на старата Видинска синагога. Това е една прекрасна сграда, която се руши от години, попаднала в плен на разни интереси, лобита, караници и т.н. в еврейската общност. Което е изключително тъжно, тъй като за мен това би трябвало да е една от най-красивите сгради в България изобщо…

Следащата цел на културният ни туризъм из Видин беше да намерим аптека и магазин за чорапи, както и най-накрая да седнем да ядем. И трите цели изглеждаха лесно постижими в центъра на града. Него намерихме лесно, по–притеснително беше когато колите срещу нас започнаха да присветкват с фарове и се оказа, че караме срещу тях в еднопосочна улица… за което искрено се извинявам… Центърът на Видин ме изненада. На влизане в града разказвах на Кирил, че е тъжно, хората напускат, няма работа… безработица и т.н. Центърът беше пуст. Абсолютно. Стъргалото на града, улицата, която по това време на годината и по това време на деня, на това слънчево време – в Пловдив да речем –  не може да се разминеш от хора, във Видин беше абсолютно пуста. Нямаше нито един магазин, който да работи. Нямаше и хора, които да се разхождат… Пусто, че даже и плашещо. В крайна сметка намерихме Vidin Mall, в който имаше и чорапи, и лепенки Нямаше обаче ядене, но пък видяхме реклама на някаква пицария, която се намирала на Речна гара, с тераса с изглед към Дунава. Точно за нас, рекохме и потеглихме да я търсим. Пицарията се оказа с тераса, гледаща към самата речна гара, а не към реката, но вече бяхме гладни и ни беше все едно. Пицата не беше лоша, всъщност. И след унищожаването и, вече беше крайно време да отпрашим обратно за Белоградчик, където да се заредим в очакване на залеза, който да обагри скалите в червено и ние да направим своите шедьоври.

Обратният път мина в леко бърборене и не след дълго се заредихме на площадката, правейки „тестови“ кадри. Тук аз направих глупостта да снимам на F22, за да получа хубави лъчи срещу слънцето, но незнайно защо ме домързя да коригирам за останалите ми кадри, което доведе до ниски скорости на затвора, а те комбинирани с вяртъра и дифракцията, до не толкова рязки кадри.

Част от приятното преживяване бяха и група младежи, които се присъединиха към нас, катерейки се за снимка по околните скали, което караше стомаха ми да се свива, а акъла ми да си припомня номера на Бърза помощ и Гражданска защита. В крайната сметка те бързо си тръгнаха по техните си младежнки занимания, а ние останахме самотно да чакаме златната Светлина. Останахме и с пръст в устата, нищо кой знае какво златно не се появи, но все пак залезът беше красив и с изключение на студа, всичко беше ок. Може би не за снимки, ми като цялостно преживяване. След като слънчо залезе, събрахме катуна и потеглихме към София.

 

 

 

На Монтана вече беше тъмно. Толкоз тъмно, че на небето се появиха хиляди звезди. Решихме да спрем някъде по полето и да направим един-два опита да хванем Млечният път в кадър. Което и направихме, забавяйки се с около половин час от графика. Снимането на Млечния път е лесно – високо ИСО, 20-30 секунди, статив… трудното е снимката да е композирана правилно и да има нещо интересно в кадъра, освен звездите отгоре. Е, аз понеже се провалих в компизирането, добавям и една отфотошопена снимка, да се види какво би било хубаво да се получи в крайната сметка.

Рекапитулация: 15 часа на път. 550 километра. Над 400 кадъра в картата, от които са изтрити над 300, предполагам още поне 50 трябва да изчезнат. Средна скорост 36 километра в час, максимална 136. Ако някой се интересува, мога да сложа и GPS трака, може да се вкара в Google Earth и да се види къде сме се мотали. Крайния резултат за мен беше удовлетворителен. Дори из между тук показаните снимки има такива, с които ако не да се гордея, то поне не се срамувам …

Тъй като Наследникът реши в събота да иде при баба си, ние с Вени бяхме изправени пред сложната дилема дали да се разплуваме в къщи, или да идем на разходка. С колата, разбира се, аз пеша не мога да ходя. Аз настоявах да си седим в къщи и да гледаме телевизия, ама явно извадения предната вечер мъдрец ръчкаше Вени да не седи на едно място. Подпалихме гумите към Самоков, за да заобиколим язовир Искър в малко по-дивия му край. Вени разбира се, заспа в колата, напълно предавайки доверието ми и оставяйки ме да си приказвам сам. В 11 часа на обяд, държа да отбележа.

 

Като пристигнахме, явно съня си беше казал думата и тя заприпка около язовира, бодро нахлупила качулка. Аз от своя страна се чудех как да опазя ушите си от счупване, най-малкото защото леденият вятър така духаше, че определено ги усещах да се веят по него… пък с времето се и вкочаняваха…

 

По отношение на снимането, първо нямаше кой знае какво впечатляващо наоколо, ако не броим боклуците. Ние българите сме големи мърльовци, знаете ли? Тоз рибарски рай е засипан с тонове мръсотия, бутилки, торбички, обувки и възглавници… последните бяха поне 4-5 броя, 2 от които горе край пътя. Кой спи на тях, нямам представа. Изобщо ми е непонятно как може да идеш на излет/риба/барбекю/почивка и след себе си да оставиш такава мръсотия…

 

След като заплаших с бунт, ако не тръгнем незабавно – ми беше показан гигантски космат паяк и бях заплашен, че ще си го намеря в леглото, ако не се държа прилично. Е, държах се прилично, за това и паяка си остава в естествния хабитат. По пътя към Ихтиман забелязахме скромна табелка до незабележима отбивка от пътя, която твърдеше, че в тази посока се намира някой си Шишмановски манастир. Надявам се спирането ми не е било животозастрашаващо, но се шмугнахме в малкото пътче, което като за черен път, се държа много добре с Бимчо. Даже по Милин камък той стене и трака повече… Манастирът е на около километър, като до него пътя минава през прекрасна гора.

 

Ама направо приказна. Направо трябваше да оставим колата и да вървим пеша, но не бях сигурен, че ушите ми вече са размразени, та предпочетохме да се возим. Самият манастир е симпатичен, с доволно облагородена местност наоколо, умилители надписи да си носим боклука обратно с нас и поне 5 гигантски беседки, на които да се нагмуцат събото-неделните поклонници. Предполагам в едно по-топло време мястото става идеално за семейства с деца/кучета/котки/камили/щрауси – които изискват малко грижа и много пространство за тичане.

 

След кратка разходка из гората, плюене по времето, че е навъсено и некрасиво, най-накрая умрели от глад си тръгнахме към София, където със смесени чувства направихме това, което трябваше още от сутринта – да си легнем пред телевизора. И все пак сме доволни де :)

Къде попаднах?

Това е моя личен блог, в който пиша нещата, които ме интересуват или просто искам да споделя. Има теми за дизайн, фотография, ежедневие, пътеписи и настроения - всичко, което ми дойде на акъла.

Текущата тема на блога е дело на Design Disease, за което им благодаря - ние дизайнерите трудно правим дизайн за самите себе си :)

September 2019
M T W T F S S
« Sep    
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30