Бях си намислил преди години – когато отивам някъде, да пиша по едно кратко пътеписче след това. Изпълнявах го известно време, но на хартия и нещата са поизгубиха. След това, преди няколко години, когато ми се възвърна манията за снимане, реших да си правя фото-пътеписи… пак го изпълнявах известно време и ги зарязах. Ся с новия блог може да се опитам да логвам по някой друг пътепис. И така…:

Решихме с жена ми да идем за рождения и ден в Девин. Само двамата – романтика, свещи, разходки сплели ръце в една… знаеш как е. Тръгнахме в събота сутрин  – към 10, при положение, че плана беше да е към 7… ама аз така или инак съм си мързелив, пък и до 3 предната вечер да дзверя в Нет-а – няма начин. След 2 кафета и солидно количество нерви по 2 различни бензиностанции (баси мърлявщината навсякъде, не е истина просто) щастливо отминахме отбивката за Септември, ми отпрашихме за Пловдив. Навигадателката чела, чела недочела картите и обърнахме по стария път към Пазарджик, за да излезем на Септември. Аде 20 мин заобикаляне, за да стигнем до Септемврийските табели, че моста над Марица го няма, а обиколния път минава през Пловдив и пътя за Пещера. Купон голям – поне кат идвахме насам видях, че полиция няма и мога да сръчкам астрата повечеко. Както и да е – заобиколихме и по някакви явно останали след 2росветовновоенните бомбардировки пътища се отправихме към планината. Там ужаса дебне зад всеки завой. Табели за падащи камъни предупреждават за очевидното – и то е … познахте – камъни по пътя. Ам то камъни, по 1 кубик. Кат имаш предвид скорошна полицейска сводка – “голям камък пада върху кола по пътя асеновград – смолян, пътника починал намясто, шофьора тежко ранен” – как да не ти е леко на душата… :( Мрежи против падащи камъни видях на 1 място. Предполагам е скъпо да се поставят, майната им на потенциалните жертви. Както и да е – влязахме в планината. Там – мъка. Планината не ни иска. Ква планина, братче – то сечище класическо. Стръмните склонове покрай пътя голи… и на равни интервали навързани купчини трупи. Клоните и листака, както и малките стъбла, полегнали на земята се едно торнадо е минало от там. Тъжна картинка, и страшна….

Девин инак е хубаво градче. В смисъл малко скучно, инак на хубаво място. В центъра не намерихме кръчма, та ядохме в тая на общината. Хотели чат-пат има, ама кръчми не. Как смятат да праат туризъм няям идея. Заспала работа, ама предполагам шсе събудят и те скоро де. Швидим. Инак за хотел ако си търси някой – спа хотел Девин е готина работа, басейна топъл, сауни, процедури – квото ти душа иска. Данговорим, че и ресторанта му готин.

Та поразходихме се из града, където не намерих и една снимка да взема (има и такива дни, ко да праиш), хапнахме па кат се пльоснахме в басейна с по едно пиене – кеф. Ам голям кеф – вънка студ, вътре кеф. На вечеря – в ресторанта на хотела. Хубава, голяма кръчма с кухня в общото помещение. Две пещи – гледаш как ти пекат надениците пред тебе, готина работа. Тряяше да има народна музика наживо, затва се и бяхме забили там, ама се оказа, че някъф семинар има и онез си наели диджей… диджей бате, дет пусне по погрешна някоя готина песен, хората станат да танцуват и той я спира и пуска некво техно… и хората си сядат обратно. Мааму стара – ного ма фаща яд така. Семинар имало – 20 човека, за тях сичко са праи, па ние останалите гости на хотела – дет сме примерно 2пъти повече – нас кучета ни яли. Абе не се праи така бизнес, ам деа знам аз – не съм хотелиер…

Ядохме, пихме некво не лошо вино – па после са прибрахме в стаята – ам за там няма да разпраам сиа :)

Във втората част ще продължа със следващия ден – история за триградското джрело, дяволското гърло, поляните на родопите, доспат, батак и т.н…