След като и февруари почти се изтърколи, трябваше да реша кой ще бъде следващият град от поредицата „12 непосетени“ за тази година. И тъй като се наложи да отскоча до Копривщица да взема нещо от мазето на къщата, то реших, че Панагюрище е един добър кандидат. Обадих се на Кирил, да направи бойно кръщение на новият си фотоапарат и поехме на там.

Неделята се оказа мрачна и влажна, което лично за мен не е най-фотогеничното време. Но тъй като снимките за тази серия не са предвидени да бъдат шедьоври, трябваше да се настроя да работя с каквото дал дядо Боже.

*Снимките се отварят малко по-големи при клик.

По пътя Копривщица – Стрелча, по средата на прохода, вдясно, се намира Кривото дърво. Стар дъб (бук?), протегнал разкривените си клони към останалите дървеса наоколо. Истински Ент. В мъглата изглеждаше стар, а капките падащи от клоните му нещо бърбореха в абсолютната тишина наоколо.

Гората си седеше притихнала, все едно чака пролетните птици да я развеселят.

В Панагюрище времето не беше по-различно и след като паркирахме колата, се отправихме на кратка разходка.

Първа грижа на Кирил беше да се възкачим до „Мемориален комплекс Априлци“, защото от там можело да има хубава гледка към града. Аз лично не съм фен на хилядите стълби, но безропотно се съгласих, което доведе до мускулна треска в прасците ден по късно…

Самият комплекс е изпълен в стилистиката на развития социализъм, което не е задължително нещо лошо…

От горе наистина се разкриваше гледка към цяло Панагюрище, но времето някак не позволяваше да му се насладим.

Панелките само развалят пейзажа, но предполагам е било неизбежно през времето в което са били построени.

Изобщо, доста унила картинка. Спуснахме се обратно по милионите стъпала, за да се отправим на истинска разходка. Още на площада се връщаме в миналото с унивесалният магазин.

А обърнали се на 180 градуса се потапяме в настоящето. В Панагюрище още не са приключили коледните тържества, или просто общината не желае да харчи пари със сваляне и поставяне на коледните украси.

Аз общо взето почвам да ставам подозрителен при подобни гледки, струва ми се, че нищо добро не може да излезне от местна власт, която я мързи. Площадът обаче е чист, не може да се отрече. Единственото, което порти пейзажа са импровизираните сергии за продажба на боклуци, в случая мартеници, произведени в Китай, с изкуствени конци и безумни фигурки на модерни в момента детски герои. Пижо и Пенда почти липсват… За това пък в Панагюрище има Била, а както и по-късно установяваме – Лидъл.

Има и добре изглеждащ хотел, който при близко разглеждане се оказва „дом на миньора“. Или както вече модерно се нарича – Спа хотел Каменграад. Между другото при последвалата проверка чрез интернет си го заплюх за няколко дена релакс с Вени и Бобо.

Свиваме зад хотела по малките улички и вече започва ясно да ми прави впечатление, че е чисто. По същия начин и предния месец в Ботевград. Аз лично имам усещане, че в София става все по-чисто, но явно никак не е достатъчно, щом вече два пъти ми прави впечатление чистотата. А по-странното е, как успяват да я поддържат,  след като няма никъде кошчета. Предполагам обяснението е в размера. В малкия град всички се познават и някак ги е срам да мърсят. В София сме анонимни и „за малко“. Хвърляме и не се замисляме… Така разсъждавайки си по темата, стигаме до малък парк.

Без да се възторгваме особено, пресичаме го напреки, за да минем през реката и да потърсим музеят, както любезно ни упъти един дядо разхождащ особено малко и особено шумно куче. Реката е канал, минаващ през града, който изглежда неприемливо запуснат на фона на всичко останало. На заден план се виждат навесите на общинския пазар, който явно е ремонтиран/строен съвсем скоро, а е абсолютно празен. Сигурно Била/Лидл дават своя плод в свободната конкуренция. Тъжно.

Заобикаляйки по малките улички се натъкваме на една много показателна за времето в което живеем гледка – кирпичените къщи със соларен бойлер на покрива. Всъщност бойлерът е на задната къща, не на тази разрушената, но… все едно, малко като на свинче звънче. Не, че ние не сложихме сателитна чиния на къщата в Копривщица де (срам ни е, ама малкия трябва да гледа Скуби Ду…).

В Панагюрище обаче нямат проблемите на Копривщица със строителството. Няма архитектурен резерват, няма чудо. Това позволява сред възрожденските къщи да се срещат и техните съвременни събратя. Да си призная честно… ако е направено като хората, изобщо не ме дразни.

Може би и затова в двора на църквата има басейн във формата на еврейска звезда? :)

Ако зависеше от мен, нямаше да се набутам в музея, още повече, че билетчето струваше 6 лева, най-скъпия билет, който съм плащал до сега. Кирил обаче рече, че иска да си вземе печат и аз го последвах. Вътре се разбира защо билетчето е 6 лева. Това музей с добре уредена експозиция. Включва няколко къщи, а на самата му площ има няколко сгради, улица на занаятите със симпатично направени „работилнички“, да не забравяме и Панагюрското злато.

Всъщност, Панагюрското злато… Влизайки в залата се оказахме в празно помещение със снимки по стените и в дъното му карта на България с маркирани местата, където са намерени подобни ценни съкровища. Снимките бяха не лоши, но … очакваме да видим и самото злато. Разочаровани си тръгнахме обратно и минавайки през вратите, някъде иззад една чупка в стената дотича един чичо, който вика „Къде, мочета… вие не видяхте най-интересното…“. Оказа се, че след чупката се минава през металотърсачи и се влиза в още една зала, където е самото злато… Добре, че беше чичото, защото инак щяхме да псуваме музея, че ни излъгал. :)

Кирил тества високото ISO на новата щракалка. Аз пък снимнах за спомен и се отправихме към слънцето. Тоест, слънце нямаше – нали помните, че времето е мрачно и леко ръмеше дъжд.

На лов за кръчма, където да подпрем морни задници и да изядем по една супа, минахме и покрай паметникът на най-известната панагюрченка (панагюрка? Как се казва за жена от Панагюрище?).

Мотаенето по малките улички завърди усещането за чистота и подреденост в града.

Не може да е лош град, в който дори в празен двор има домоуправител!

И не може да е лош град, в който да се поощрява детското творчество и себеизява, на стените на училището.

Аз съм, ти си… ние сме приятели. Симпатично.

След хапване на не лоша пилешка супа, се качихме на колата и потеглихме обратно през непрогледни мъгли. А пък аз лично, нямам нищо против да дойда пак до Панагюрище, за по-обстойно изследване.