The Last Folder

След като самолетните билети за Рим бяха купени, не беше трудно да реша, че точно този град ще влезне в серията 12 града за 12 месеца. И след като промених правилата на проекта да включва и не-български градове, с чиста съвест наострих обективите за лека туристическа серийка, която представям по-долу.

Още пристигането предостави първия шок. В неделя Ватиканът е безплатен за посещения, а нашият хотел се намираше точно до стените му. Оказа се, че трябва да изчакаме 3 или 4 влакчета на метрото, за да можем да се натъпчем като сардели в него и да пристигнем до назначението си. След което заедно с тълпите туристи се понесохме към посочените от джипиеса координати на хотел Оттавиано.

След освежаващо измиване на очите, извадихме фотоапаратите и поехме със страх към най-близката цел – Ватикана. Страх, защото вече бяхме видяли колко много хора се опитват да се възползват от безплатния вход. Оказа се, че музеят приема посетители до обяд, което явно беше отказало голяма част от тях и влезнахме без никакви опашки.

Папите са знаели къде да се позиционират, нали… Снимки от музея няма да показвам, всеки може да погледне в уикипедия и да разбере какви и колко произведения на изкуството има там. Сикстинска капела, незнам-ква капела, зали, залички, дворчета, статуи, мумии, свинксове и т.н. Да не говорим, че и набързо нищо не може да се разгледа, лично за мен остана една каша в главата.

След музея и кратка разходка на площада пред базиликата Свети Петър, решихме да си купим билети за тур-автобусите, които обикалят Рим – хем да си починем, хем да си набележим място за разходки следобяд или на следващият ден. Чакайки автобуса се наслаждавахме на пейзажа.

А след като се качихме на автобуса, се наслаждавахме на “организираното” римско движение… Изобщо движението беше един от културните шокове, които преживяхме там – как не се убиват тези хора, не знам…

Римски детайл, който ми направи впечатление е, че бензиностанциите в града са като спирки за градския транспорт, че дори и без джобове за спиране. Караш – караш, пък спреш да заредиш. Тия отзад или те заобикалят или чакат – направо някаква идилия.

Автобусът мина през повечето от основните римски забележителности, тук показвам Сиркус Максимус, не за друго, ми защото в следните дни така и не отидохме до него да го разгледаме.

Замъкът Сан Анджело.

Много от римските сгради си имат собствени покровители, симпатична традиция.

Привечер решихме все пак да се смъкнем към центъра и да направим лека разходка. Свети Петър по залез.

Мостът на ангелите на Бернини, срещу замъка Сан Анджело – вижте повече в “Шестото клеймо”.

Сградата на съда. Така и не успях да намеря място, от което да предам колко е гигантска.

Впускаме се в истинския Рим.

Малко по малко стигаме до Пиаца дел Пополо, където ни посрещна не многобройна, но доста шумна агитка на Лацио. Току що Лацио бяха били Рома на финала за купата на Италия и на площада се вихреха тържества. Карабинери и полиция с щитове и шлемове седяха безучастно отстрани, явно за тях това е нещо нормално. Ние се повъртяхме малко и след десетата бомбичка и пристигането на полицейски хеликоптер, който започна да кръжи над площада, решихме тихо да се изнесем.

Дисни магазин в римски стил. Жалко, че беше затворено…

Лошото на Рим е, че разхождайки се, трудно се прибираш. Все има нещо “ей тук, близо, зад ъгъла” и така изведнъж се оказваш на километри от мястото на което искаш да стигнеш. И тук така – бяхме тръгнали да се прибираме, а изведнъж се озовахме на фонтана Треви. Нямаше как да не спрем и да хвърлим по монетка.

Твърдо решени този път да поемем в посока хотела, попътно минахме и покрай Пантеона.

И обратно през Тибър към хотела.

Свети Петър след залез…

На следващия ден, хванахме отново туристическия автобус, който между другото е измислен хитро. Срещу 20 евро на човек, получаваш право 24 часа да го използваш (22 евро за 48 часа – препоръчвам този вариант). Той има 10тина спирки на по-основните забележителности, автобусите минават през около половин час и са удобен начин за придвижване от едно място на друго. Та тук слезнахме на монумента Витториано на площад Венеция. Съоръжение строено в началото на миналия век и доста впечатляващо като размери и размах. Но лично за мен леко постно като съдържание, в сравнение с останалия Рим.

Италианците си обичат флага.

Вечния огън.

Пиаца Венеция.

От горе има чудесна гледка към града.

И улиците.

Там е и църквата Дева Мария (in Aracoeli), която като повечето в града си струва да се посети.

Още гледки наоколо.

И още.

Ей там горе при зеленината искам да живея!

От Витториано се открива и гледка към Колизеума, който изглежда измамно близо. Разбира се, тръгнахме пеша. Добра работа за подобни обекти върши така наречния Рома пасс – карта, струваща 36 евро на човек, която действа 3 дена. Дава право на безплатно посещение на 2 музея, безплатен градски транспорт и най-важното – има отделни входове в музеите и не се чакат опашки. Дори да се използва само тази, третата опция – цената и си струва. 2 часа на опашка за Колизеума биха го лишили от всякакъв чар, който той така или иначе не притежава в изобилие.

Арката на Адриан (май?).

Римския форум.

Арката на Адриан (май-май?:) )

Тъй, казват, се снимат картичките. Само се чака да няма хора.

Обратно към площад Венеция, от където се предполагаше да си хванем пак автобусчето и да се прибираме за почивка.

Вместо това, решихме (така и така сме наблизо) да идем до Пантеона и да видим впечатляващата дупка в тавана. Че беше впечатляваща, впечатляваща беше. За мен по впечатляващо беше да седна и да гледам как сред тълпата туристи се появяват вярващи католици, които излизаха напред пред олтара и коленичеха на специално направени пейки, за да се помолят…

От там пак по нашата си логика – “понеже сме близо”, минахме през Треви, за да го видим и на дневна светлина, а и за да хапнем в една близка пицария, която ни се стори с не-лоши пици.

Прибирането за почивка явно се отлагаше, тъй като в търсенето на път изведжъж се оказахме на Испанските стъпала, които може и да са известни с нещо друго, но на нас ще ни станат известни с тълпите народ, насядали по тях.

В подножието им стои “грозната лодка” на Бернини. Пак препратки към “Шестото клеймо”. Хм.

И понеже “точно над” испанските стълби започва Вила Боргезе, а за Вила Боргезе Вени говори още от София, решихме – тъй и тъй сме тук – да земем да идем до там. Заобикаляйки стъпалата, че да не се катерим по тях, все пак трябваше да се покатерим по други, май даже по-стръмни. Поне имаше гледка.

Мъхъ, гледка.

Обширна гледка.

По-фокусирана гледка.

Още по-фокусирана гледка.

И панорамна гледка (цък за голям размер).

В парка Вила Боргезе, самата вила е на… хм, няма да казвам къде. Далече. Преди това трябва да минеш доста път, а аз имах ужасяваща нужда от кафе. А лошото на Рим е, че там знаят как да правят кафе. И да се озовеш в град, в който знаят как да правят кафе, а ти да си в парк, в който няма от къде да си го купиш е доста подтискащо.

Папрати, палми… Там, някъде зад тях намерихме ресторанче с така жадуваното еспресо и събрали (или сърбали) свежи сили продължихме търсенето на вилата.

В езерото протичаше фотосесия.

Пинии.

Гълъбите и катериците приличат на българските, ако някой се интересува…

И самата вила на Боргезе.

Явно е бил птицолюб, за да поръча подобна клетка.

И драконолюб.

Твърдо решени вече да се прибираме, минахме да поръчаме едно мазерати за вкъщи.

Ама понеже сме си пишман туристи, оказа се че можем да хванем последен влак за влизане в базиликата Свети Петър. Опашката, която сутринта беше 2 километра, сега беше 2ма човека, та решихме все пак да влезем да видим Пиета.

И други подобни…

…красоти…

…гигантини…

…светини…

…папини…

… и пак хубавини гигантини. Аз бях впечатлен от размаха. Вени каза, че и прилича на музей, а не на храм. Поспорихме за ползите и вредите от прекомерната показност на духовното. Стигнахме до консенсус, че е впечатляващо, но не особено духовно. Но пък ние не сме католици, може за тях да е – мистерия.

Седнахме съвсем изтощени да починем и да дебнем дали папата няма да се покаже на някой прозорец, да пита как е в България.

Решихме, че сме прекално уморени да скитаме повече и най-добре да си намерим някое ресторантче, където да хапнем. Незнайно защо пак поехме към центъра. С такива дребосъци е пълно. То друго не може и да влезе по тия улички де…

От тая до следващата пряка, от този на другия ъгъл – и пак излезнахме на Пиаца Навона. Нищо де, миналия ден го видяхме само нощно, сега на малко по светло…

Детайлите, Санчо… детайлите. За да не е грозна фасадата, има нарисувани прозорци, забелязахте ли?

Идилия. Таз снимка стана само благодарение на Вени, защото аз изобщо не го видях това, а почнах да нервнича какво толкоз снима тя, че се бави. Тя ми показа и аз възхитен изщраках една карта кадри… от тях само таз бива, но пък нея много си харесвам. Та, мерси, злато!

Отново вечерен Тибър.

И отново вечерна базилика.

Следния ден вече нямахме възможност да ползвам автобусчетата, а решихме, че нови 40 еуро не си заслужава да дадем и тръгнахме пеша към Капитолийския хълм, за да разгледаме и кварталите по пътя ни.

Е, те това е Рим за мен.

Островът Тибиериана, където едно време са затваряли лудите, заразно болните и престъпниците…

Нещо.

Еврейското гето.

Пак нещо.

Кампидолио.

Излед към форума.

Ромул и Рем.

И… отново Треви.

Такива има доста.

След като първия ден се изнесохме бързо от Пиаца дел Пополо, сега решихме да идем по светло.

Хубавиня.

Обелиск. Римляните доста са крали. Но пък като си помислиш как са ги домъквали всички тия неща … все пак си е достойно за уважение.

Отново истинския Рим.

Фиат 500. Дори на фона на смартовете е дребен. Истинска римска кола.

Ако бях фен на Ферари, можеше да си купя волан за 3 бона или нос за 9. Еуро…

Слънчеви зайчета…

Залез.

Отново сградата на касационния съд.

И Рим.

Спокоен и красив.

Лека нощ.

Не знам дали има нужда от някакъв коментар. Рим е известен с това, че очарова всеки свой посетител, а и всеки свой жител. Естествено, като всяко туристическо място, там е пълно с всякакъв вид емигранти – легални и супер много нелегални. Те се разпръскват и появяват по страничните улички като хлебарки, следвайки естествения подбор или по-скоро пътя на карабинерите. В края на май туристическият сезон едва започва и пак имаше много хора, не ми се мисли какво е в силните месеци. Цените на яденето в центъра са неприлични за посредственото качество, което предлагат. Човек трябва да се подготви по-добре къде да яде вкусно и на прилична цена. Естествено, на местата с вкусна храна има опашки за маси, съизмерими с опашките около Колизеума. Но за няколко дена това изобщо не е проблем. Пицарии има на корем, магазини също, никой няма да остане гладен. Рим може само да бъде разгледан повърхностно за 3-4 дена. Предполагам и за 30-40 пак ще има какво да се изследва. Но най-голямото му очарование за мен се разкри не около туристическите монументи, а в малките улички по центъра. И там ще се върнем – пак да скитаме.