Северното черноморие след Коледа

След тежки софри по Коледа, трябваше някак да се релаксира, затова Вени ме изрита по задника в посока Варна. Кирил не беше труден за уговаряне, та се покатерихме на колата му и след малко по малко от 9 часа, пристигнахме във Варна. Защо толкова дълго ли? Защото и двамата се наслаждаваме на самото пътуване, не само на стигането от точка А до Б.

Варна ни посрещна с дъжд. Тоест, дъжд имаше още по пътя, но след като специално сме се дигнали до Варна, можеше и да спре да вали. Нъцки, не спря. Настанихме се в хотела, поспахме два часа и се срещнахме пред входа за вечерна разходка със снимки. Евентуално и ядене. Варна след празници е един доста тъжен град. “Ошмулен” му се казва по нашенски. Демек – няма никой по улиците, нищо не работи.
_DSC0585

Ако беше топло и ясно, щеше да е перфектно. А то вали и не спира. Едно такова – леко ръмене, което действа директно на всички видове артрити.
_DSC0607

Решихме, че бавно и полека ще се разходим, а като се озовахме под Аспаруховия мост, се оказа, че сме се прекалили леко… GPS тракера показа 12 километра. Предполагам се е смахнал… Ние пък се смахнахме в Годзила, като всеки си поръча по една гигантска салата и една гигантска пица. С пуфтене и не особено ласкаво мнение за себе си и за безпределната си лакомия, се прибрахме в хотела. Също така пуфтящо установихме, че ставането рано за гонене на изгрева не е особено добра идея…
_DSC0608

Следната сутрин се оказа мърлява, също като предната вечер. Дъжд, суграшица, навъсено небе. Известните сайтове с прогнози за времето не предсказваха нищо забавно за съботния ден, та ние напук на всичко се качихме на колата и отпрашихме “нагоре” – крайна цел Дуранкулак. Кратка спирка в Декатлон за дъждобрани и съвсем скоро бяхме на Аладжа манастир. Разбира се, пропуснах да спра на паркинга с гигантски табели, та забих нагоре в гората, където заваля и сняг. След като се повъртяхме и върнахме до входа, решихме, че “аре бе, кво ще му гледаме на някви скали” и се смъкнахме към забравен кей в края на Златни пясъци, където направихме първи опит за снимане. Опита продължи около 30 секунди, след което кикотейки се на странния си образ в дъждобрани – пончо, решихме, че не сме чак толкоз много заинтересовани от снимането, а от пътуването. С премръзнали носове се прибрахме в колата и подминахме транзитно всякакви Краневи, Албени, Балчици и Каварни. Посока – Калиакра. На Българево вече, спряхме да снимаме ветрогенераторите. А те пък са впечатляващи и викат “вхуп, вхуп, вхуп, вхуп”. Може би малко с акцент го пиша, вие си го кажете на глас…
_DSC0612

Добрият ми късмет сработи отново и след като изтичах половин километър в суграшицата, със все стативи, неутрални филтри, апарати и прочее партакеши, се оказа, че фотоапарата не желае да се събуди. Разредена батерия. Хайде сега – тичай обратно до колата, моли на колене колегата си фотограф да ти услужи… ей такива вселби. После бегом обратно, че кой знае – сам в полето статива може и да му стане скучно и да си тръгне. Или да до духне вятър. Или да се загуби. Драма. Цялото това тичане някак неусетно минимизира (отново) фотографския ми живец… Вече в колата, на топло, с течащ нос – разходка по духалника на Калиакра не ми се струваше вече добра идея. ДжиПиЕса показа, че ако хванем “малките улички”, можем да стигнем до плажа Болата, където не бях ходил. Ако ще се мръзне, поне да е на непознато място.
_DSC0618

В малкото заливче освен нас пристигна и влюбена двойка, която се разходи по плажа и благоразумно отпраши в обратна посока с джипката си след не повече от 3 минути. Ние пък се направихме на фотографи и се разходихме по скалите и остатъците от кея, неразумно игнорирайки табелите “не преминавай, опасно за живота”. Табелите са за слабаците.
_DSC0627

Морето се беше ядосало, но нищо особено драматично. И тук греда… Аз, разбира се, все пак направих около 200 шедьоври, които в последствие се установи, че са развалени от нахални капки суграшица по обектива. Фотограф, моля ви се!
_DSC0647

Кирил рече, че бил ходил да снима преди време на “пристанището за лодки в Тюленово”. Аз го гледам като крава и викам “ама кво пристанище в Тюленово, то там скали има само. Отвесни. Може да има пристанище за презокеански лайнери, кви лодки с 20 метрови скали”. Ама той настоя, аз със зле прикрито презрение викам “ми аре води ме, да ти видя пристанището”. Никога, казват, не е късно човек да стане за резил. В Тюленово си има едно заливче, където местните си хвърлят лодките в морето. Ти да видиш…
_DSC0721

Тук някъде се оказа, че Кирил не си носи якето, ми ходи по едно поларено сетренце. Мъж – един вид. Трепетлика като лист на вятъра, пристъпя все едно му се пикае, но снима… А то вее, та ще те отнесе. Добре, че вееше от към морето.
_DSC0746

С обещанието, че може да минем през Бай Пешо да ядем рибя чорба, навих Кирил да стигнем и до фара на Шабла. Слязохме от колата да снимаме, аз се отдалечих на 20 метра и като се обръщам, гледам подозрителна фигура с поларено якенце и голям черен фотоапарат да се вмъква в колата…
_DSC0765

Пък то си е красиво морето, като цяло лято е събирало боклуците на хилядите туристи, та ся го връща на местните.
_DSC0805

Хайде пак газ нагоре, заветната цел е Дуранкулак, а плана да ядем в хотел Яница в Крапец. Един вид – стигаме до Дуранкулак, гледаме там – квото гледаме, после в Крапец на заслужен обяд. Към 4 часа. На къмпинга на Дуранкулак се повтори сценария от Шабла, после с копнеж погледнахме към кръчмата, която изглеждаше отворена, но сдържахме нетърпението си и след малко бяхме отново в Крапец. За да открием, че Яница не работи, всичко е затворено, запустяло и тъжно. И ние бяхме тъжни… и гладни.
_DSC0806

Прибрахме се по тъмно с идеята пак да идем да се разходим из града. После ни хрумна, че може би след като не сме яли нищо цял ден, не е лоша идея да изядем по една салата поне, пък после да се разходим. След като хапнахме – и двамата казахме “уф” и лесно се съгласихме, че разходките са лиготии, та се прибрахме по казармите с обещанието “утре да станем за изгрев”.

“Утре” се падна в неделя. Изгрев гледах през прозореца и като слязох в 8:30 за закуска, изгрева вече беше във фаза “чао и приятен ден, фотографи”. С леко повдигане на рамене си казахме “чао” с хотела и подпалихме гумите в неделната посока – София. Всички видове сайтове с прогнози за времето ни казваха да се държим далече от северна България, защото имало “код” за опасно време. Даже и не разбрахме как на ДжиПиЕсът му хрумна да ни заведе в центъра на Бургас. Като ще е обиколка – дълга да е.

Да, но на път за Бургас човек трябва да спре на Камчия. “Камчия, тук, ляво, завий!”. 200 метра след отбивката, Кирил вика “Ааа? Кво?”. Викам “Нищо”. Та половин километър преди Старо оряхово му повтарях “След 500 метра завиваш на ляво, след 300 метра завиваш наляво, след 100 метра… завивай бе, тука, еееее….”. Добре, че има и още един път през циганската махала, където местните ни гледаха подозрително. Но се озовахме в Шкорпиловци, все пак.
_DSC0890

Седиш, значи – и се чудиш – от къде тия метеоролози извадиха сняг и студ. То времето прекрасно, топло.
_DSC0905

Зимно – романтично, както го обичам.
_DSC0912

Плажа си чака лятната суматоха. Хубаво място беше Шкорпиловци. Вече е започнало да се засира с хотели. Из горите бродят ловци с оранжеви шапки и избушени джипки… Идилия.
_DSC0915

Бяла е станал голям град. Преди години там нямаше нищо, а сега е бум. Смесени чувства. За сметка на тях, бялчани са усвоили 5 милиона лева, за да покажат стара крепост, която се мъдри на носа. Един вид – местна забележителност. И наистина е забележителено де, препоръчвам за тез, дето не са ходили. Ама 5 милиона… аре де…
_DSC0977

После пък дойде ред и на Иракли. Където сърдит чичо с пушка известно време ходи след нас, а на плажа дойде друг сърдит чичо, да ни наблюдава кво правим докато разтъпквахме плажа и аз събирах мидички за децата. Изобщо – впечатлението е все едно влизаш във военно поделение. Кално военно поделение.
_DSC1023

Но пък плажа е великолепен!
_DSC1035

Нали? След първите 100 метра по пътя за Емона, Кирил каза че “не иска да си чупи колата по тия коловози”, та се върнахме. Изобщо, неделята се оказа ден на пропуснатите брегове.
_DSC1051

Уж да хапнем, се вмъкнахме и в Несебър. Пълно с туристи, да се чудиш кво се мотат да развалят на хората фотографиите. Имат късмет, че беше вече обедно време и фотография така или иначе нямаше как да стане.
_DSC1056

Та обиколихме града, отхвърлихме любезно поканата на чернокож метр д’отел пред някаква кръчма за “вкусно ядене и жива музика” и се озовахме в Бургас. Или по-точно – в Хепи-то в Бургас, където магданозените кюфтета си струват ходенето, дори само за тях.
_DSC1080

С магията на писаното слово славно се телепортирахме до София, където ни чакаше истинска зима. Такава – със сняг и вятър. Със студ и гнус. Но пък където си ме чакаше любимото семейство.
_DSC1081