Няма да пиша колко е бил размазващ концерта на AC/DC. Мнее… нямам такива намерения. Всеки фен ще ви каже, че се размазахме от кеф и че “диси” взривиха София. По нета ще е пълно със снимки и клипчета, нали концерта беше “интерактивен”. Аз ще ви разкажа как се размазах от кеф, виждайки 3, че и 4 поколения, събрани на стадиона. И то не заради Слави Трифонов или БСП, а заради ВЕЛИКАНИТЕ . Размазах се да виждам усмихнати, щастливи хора, с червени рога, да пеят с цяло гърло и да подскачат кат’ дяволи. Размазах се да си спомня как през 80те и първите години на 90те записвахме касетките с 2 касетофона един срещу друг – и пак се радвахме, че слушаме “диси”. Как тогава не ни е и минавало през акъла, че подобни великани ще дойдат да ни махнат главите. Изобщо, за мен концерта беше емоционален не само с песните, шоуто, сцената, фойерверките и whole lotta Rosie, яхнала rock n’ roll train на сцената… но има ли нужда да казвам колко впечатляващи бяха и те? Има ли нужда да казвам как 63 годишния Брайън Джонсън се раздаваше по сцената, по начин от който аз ще умра? Има ли нужда да казвам и за номерата на петдесет и една годишния Ангъс, китарните му рифове и неподражаемата походка? Май не… всеки който се интересува от рок, знае за тези неща, но само този който е бил на концерт на AC/DC знае колко велика група са всъщност те. Thank you, AC/DC!

п.с. След като Господ ни даде удоволствие с концерта на “диси”, незнайно защо реши да покруси всички рок фенове по света, като прибра “малкия човек, с големия глас” – Рони Джеймс Дио.  Не трябва да скърбим за него, защото той отдавна има място на небето и в сърцата на феновете, независимо дали са харесвали музиката му или не. Дио беше велик музикант, написал важни страници в историята на рока. Не ми се щеше да звуча толкоз патетично, ама на… Почивай в мир!