Днес, като излизах да се поразходя през обедната почивка из квартала, се замислих, че никъде не видях играещи деца. Сигурно са били на училище. Или са си били в къщи. Не знам. Обаче си спомних мигове от детските години, когато във вътрешния двор на карето блокове в махалата беше останала една самотна къща, устояла на времето и напъните на социалистическата власт да я събори. Къщата на пра-дядо ми е била на кьошето, на две улици, та лесно била национализирана и съборена, като на нашите за обезщетение им дали възможност да си купят апартамент в новопостроения блок… Тази въпросна къща, обаче, беше навътре и си беше останала. Двор, заключен между три блока със стара рушаща се къща по средата. Еха, какъв купон за децата. Семейство старци обитаваха последния етаж, приземния и първия вече бяха празни, с избити прозорци и потрошени врати. Още помня миризмата на старо, мокро, мухлясало, която се носеше от вътрешността, още помня и топката в стомаха, която се получаваше всеки път като влизахме в зловещите стаи.Не помня защо, обаче, в един момент “бандата” ни реши, че дъртите от последния етаж са шпиони. Прекалено четене на Павел Вежинов (Следите остават) ли е било, не знам. Аз си имах причина да не ги харесвам, тъй като стареца беше съдил и всъщност беше успял да осъди дядо ми за обида. Защото дядо ми го срещнал на улицата и му казал “Ее, Х, с тоя голям калпак на капиталист приличаш”. Обичаше да се закача с хората дядо, лека му пръст. Тоя път обаче се оказа сложно, та трябвало да плаща за обидата си… Както и да е, друга тема това. А сегашната е, че нарочихме дедката и бабката за шпиони и ги сложихме под наблюдение.

Направихме смени, всеки измисляше някакъв предтекст да не си стои следобед в къщи (тогава трябваше да си почиваме от 2 до 4, предполагам единствения начин родителите да ни приберат за малко) и заставахме на пост в короната на старата джанка, точно до входа на старата къща. Излезеше ли някой от старците, тръгвахме подире му. Е… не много, примерно до трамвая… и после си измисляхме оправдания, че сме щели да изпуснем другия примерно, че сме щели да изпуснем чуждия шпионин, който ще дойде в къщата… че сме били сами или, не сме имали парички за билет. А пък едно проследяване до неизвестен блок през един квартал, влизането във входа и забавянето  на бабата вътре повече от 2 часа… това беше тема за разговори, разкази и спекулации повече от седмица. Събирахме се вечерно време и в топлия сумрак, един през друг се надпреварвахме да споделим своите версии за случката, за шпионажа и за живота изобщо, крояхме планове как ще идем в милицията да поискаме среща с някой “голям началник” и да разкрием своите притеснения.

Може би някъде по това време в нас (или поне в част от нас) се появи идеята, че като сме вече големи да се занимаваме с шпионаж, сигурно сме и достатъчно големи за да пушим. Крадяхме цигари от родителите си, купувахме си цигари със стотинките за закуска, пушехме. Не, че знаехме как се пуши, все пак бяхме на по 8-9 години, но се правехме на големи. Имахме и достатъчно акъл, че си натъркаме после пръстите с листа от маточина, която богато растеше в двора и скриваше никотиновата миризма по пръстите… или поне така си мислехме. Хубавото (тогава всъщност си мислехме, че е лошо) бе, че това не продължи дълго. Една привечер Нико се прибра за малко до тях, не се появи известно време, а след това от балкона се разнесе гласа на дядо, който по принцип рядко ме викаше, а сега и в тона му се усещаше опасност. Всъщност дядо не ме наби. Не каза и на нашите. Думите му тогава обаче бяха достатъчно силни и ме държаха доста години, докато пропуша истински.  Случката се отрази и на нашите шпионски набези, тъй като ни затегнаха дисциплината и нямахме много възможност да се шляем където си поискаме. Скоро след това и старците изчезнаха на някъде, а работници дойдоха и започнаха малко по малко да рушат къщата. Рай за нас и за скоковете от втория и етаж, за които мога да разкажа друг път и за които си спомням с болка в китката при всяка смяна на времето…

А сега, децата ги няма… или са на училище, или са в къщи… пред компютрите.