Тъй като Наследникът реши в събота да иде при баба си, ние с Вени бяхме изправени пред сложната дилема дали да се разплуваме в къщи, или да идем на разходка. С колата, разбира се, аз пеша не мога да ходя. Аз настоявах да си седим в къщи и да гледаме телевизия, ама явно извадения предната вечер мъдрец ръчкаше Вени да не седи на едно място. Подпалихме гумите към Самоков, за да заобиколим язовир Искър в малко по-дивия му край. Вени разбира се, заспа в колата, напълно предавайки доверието ми и оставяйки ме да си приказвам сам. В 11 часа на обяд, държа да отбележа.

 

Като пристигнахме, явно съня си беше казал думата и тя заприпка около язовира, бодро нахлупила качулка. Аз от своя страна се чудех как да опазя ушите си от счупване, най-малкото защото леденият вятър така духаше, че определено ги усещах да се веят по него… пък с времето се и вкочаняваха…

 

По отношение на снимането, първо нямаше кой знае какво впечатляващо наоколо, ако не броим боклуците. Ние българите сме големи мърльовци, знаете ли? Тоз рибарски рай е засипан с тонове мръсотия, бутилки, торбички, обувки и възглавници… последните бяха поне 4-5 броя, 2 от които горе край пътя. Кой спи на тях, нямам представа. Изобщо ми е непонятно как може да идеш на излет/риба/барбекю/почивка и след себе си да оставиш такава мръсотия…

 

След като заплаших с бунт, ако не тръгнем незабавно – ми беше показан гигантски космат паяк и бях заплашен, че ще си го намеря в леглото, ако не се държа прилично. Е, държах се прилично, за това и паяка си остава в естествния хабитат. По пътя към Ихтиман забелязахме скромна табелка до незабележима отбивка от пътя, която твърдеше, че в тази посока се намира някой си Шишмановски манастир. Надявам се спирането ми не е било животозастрашаващо, но се шмугнахме в малкото пътче, което като за черен път, се държа много добре с Бимчо. Даже по Милин камък той стене и трака повече… Манастирът е на около километър, като до него пътя минава през прекрасна гора.

 

Ама направо приказна. Направо трябваше да оставим колата и да вървим пеша, но не бях сигурен, че ушите ми вече са размразени, та предпочетохме да се возим. Самият манастир е симпатичен, с доволно облагородена местност наоколо, умилители надписи да си носим боклука обратно с нас и поне 5 гигантски беседки, на които да се нагмуцат събото-неделните поклонници. Предполагам в едно по-топло време мястото става идеално за семейства с деца/кучета/котки/камили/щрауси – които изискват малко грижа и много пространство за тичане.

 

След кратка разходка из гората, плюене по времето, че е навъсено и некрасиво, най-накрая умрели от глад си тръгнахме към София, където със смесени чувства направихме това, което трябваше още от сутринта – да си легнем пред телевизора. И все пак сме доволни де :)