забележка: снимките се кликат и се отварят в пълен размер.

И така, потегляме…

С колегата Кирил решихме отново да направим едно кратко есенно фото-пътуване (за предното може да прочетете тук). Мен, честно казано ме мързеше този път да ставам рано. Не обичам да ставам рано. Не умея да снимам изгрев, нямам тренинг. Да снимаш изгрева е гадно, защото трябва много добре да си подготвен, да знаеш къде да застанеш и да чакаш Светлината да дойде и да обагри избраният обект. Аз, първо съм неорганизиран, второ – обикновено съм на път, очаквайки да имам късмет с изгрева. Е, рядко го имам – та не го обичам това време. Реших, обаче, да не троша хатъра на Кирил и безропотно станах в 5, за да може да го събера с колата и към 6 да сме на пътя.

Този път плана беше неопределен, като генералната цел бяха Белоградчишките скали. Аз очаквах по изгрев да сме на магистралата, което и се случи. Не спряхме на първия виадукт след София, за да снимаме заревото, а след това попаднахме на серия от хълмове в наше дясно, които абсолютно закриваха всичко, което се случва на изток. Чак на Ботевград видяхме първите розови облаци и спряхме да направим по няколко снимки, само и само да имаме изгрев, да не сме съвсем капо.

Леко обезкуражени от необещаващият фото-ден, продължихме по маршрута си. Аз, вече полусъбуден, започнах да виждам разни интересни неща около пътя, за качествено заснемане обаче явно не бях достатъчно с акъла си. След кратка спирка на Враца, за кафе и сандвич, нещата започнаха да си идват на мястото и настроението да става малко по-добро. Транзитно преминахме Враца, Монтана и след известно време, първите характерни за Белоградчишкото плато (дали е плато?) скали се появиха. Слънцето вече беше достатъчно високо, за да очакваме да стигнем, огледаме, ослушаме, че и да снимаме – затова решихме да кривнем от пътя и да пробваме да хванем нещо от „непопулярните“ скали, докато още е рано и Светлината мека и приятна. Какво точно „хванахме“ е трудно да се прецени, но снимките са приложени.

След като се уверихме в бездарието си, решихме да се качваме към туристическите скали, за да си набележим място за залеза, да се ориентираме в обстановката и изобщо – да си съставим план за останалата част от деня. На самите скали – нищо интересно, поне за мен. Гледката е впечатляваща на живо, определено! Мисля, ще е интересно да направя поход из не толкоз известните места, където нещата са като извадени от Гранд каньон. Някой ден и това ще стане, но специално на Калето, с тълпите туристи и платения паркинг.. не, мерси.

За това и оставих Кирил да си се катери по крепостта, а аз с поредното кафе седнах в колата, да слушам приказките на каките от сергиите за сувенири. Занимание, не толкова забавно, като се има предвид, че основната тема беше бумът на Хепатит в града и това коя от тях как го е изкарала преди месец… разговор, който наложи използването на целия запас от мокри кърпички в колата…

След като Кирил се върна с разранени крака поради умната си идея да тръгне с НЕ най-удобните обувки на света, беше решено да идем до Видин, да вземем печат от Баба Вида, да се помоткаме из града и там да хапнем, с предпочитания към ресторант на Дунава. Попътно спряхме да снимаме дърво, като извадено от филма Птиците – пълно с черни гарги(вани). Оглушителни крясъци наоколо и подозрителни части от полето наоколо, направо почерняли от птици.. Добре, че беше ярко слънце, инак щеше да е доста подтискащо преживявавне.

Видин.

Винаги съм обичал Видин. Бил съм там като дете, свързано е със много ярки спомени – самата обстановка, уличките, дърветата – надвиснали над улиците в зелени тунели. Последното ни ходене с Вени беше през 2007ма и вече ми беше домъчняло (повече за това ходене – тук). Излезнахме на Речна гара, с прекрасна гледка към Румъния, огледахме се и решихме да тръгнем към Баба Вида, а пътьом да търсим някаква медицинска помощ за Кирил, който едвам вече ходеше. Според мен помощта трябваше да е психологическа, но реших да не се заяждам със страдащ човек и се ограничих с леки подигравки и оглеждане за аптека.

Крепостта Баба Вида ми се видя западнала. На доста места имаше ограничителни ленти, спиращи преминаването, хора липсваха. Това е добре за снимане (нас като фотографи не ни касае, разбира се), но не е хубаво като за туристическа забележителност.

Обиколката беше бърза и експедитивна, без да разберем нещо ново или интересно, без да разберем защо дадохме по 4 лева за вход. Липсват табели, липсва информация… не знам как трябва да се поддържа подобно място, не искам и нищо лошо да кажа, но някак не ми беше особено полезно това посещение. Ако водя наследника там, ще трябва да се запася с информация от Гугъл и да му цититам факти аз, а не да ги учим заедно там…

Поне видяхме Дунав мост 2, вярно отдалече, но все пак той е там и изглежда добре. Преди да приключим из крайречният парк, аз отидох да направя няколко кадъра на старата Видинска синагога. Това е една прекрасна сграда, която се руши от години, попаднала в плен на разни интереси, лобита, караници и т.н. в еврейската общност. Което е изключително тъжно, тъй като за мен това би трябвало да е една от най-красивите сгради в България изобщо…

Следащата цел на културният ни туризъм из Видин беше да намерим аптека и магазин за чорапи, както и най-накрая да седнем да ядем. И трите цели изглеждаха лесно постижими в центъра на града. Него намерихме лесно, по–притеснително беше когато колите срещу нас започнаха да присветкват с фарове и се оказа, че караме срещу тях в еднопосочна улица… за което искрено се извинявам… Центърът на Видин ме изненада. На влизане в града разказвах на Кирил, че е тъжно, хората напускат, няма работа… безработица и т.н. Центърът беше пуст. Абсолютно. Стъргалото на града, улицата, която по това време на годината и по това време на деня, на това слънчево време – в Пловдив да речем –  не може да се разминеш от хора, във Видин беше абсолютно пуста. Нямаше нито един магазин, който да работи. Нямаше и хора, които да се разхождат… Пусто, че даже и плашещо. В крайна сметка намерихме Vidin Mall, в който имаше и чорапи, и лепенки Нямаше обаче ядене, но пък видяхме реклама на някаква пицария, която се намирала на Речна гара, с тераса с изглед към Дунава. Точно за нас, рекохме и потеглихме да я търсим. Пицарията се оказа с тераса, гледаща към самата речна гара, а не към реката, но вече бяхме гладни и ни беше все едно. Пицата не беше лоша, всъщност. И след унищожаването и, вече беше крайно време да отпрашим обратно за Белоградчик, където да се заредим в очакване на залеза, който да обагри скалите в червено и ние да направим своите шедьоври.

Обратният път мина в леко бърборене и не след дълго се заредихме на площадката, правейки „тестови“ кадри. Тук аз направих глупостта да снимам на F22, за да получа хубави лъчи срещу слънцето, но незнайно защо ме домързя да коригирам за останалите ми кадри, което доведе до ниски скорости на затвора, а те комбинирани с вяртъра и дифракцията, до не толкова рязки кадри.

Част от приятното преживяване бяха и група младежи, които се присъединиха към нас, катерейки се за снимка по околните скали, което караше стомаха ми да се свива, а акъла ми да си припомня номера на Бърза помощ и Гражданска защита. В крайната сметка те бързо си тръгнаха по техните си младежнки занимания, а ние останахме самотно да чакаме златната Светлина. Останахме и с пръст в устата, нищо кой знае какво златно не се появи, но все пак залезът беше красив и с изключение на студа, всичко беше ок. Може би не за снимки, ми като цялостно преживяване. След като слънчо залезе, събрахме катуна и потеглихме към София.

 

 

 

На Монтана вече беше тъмно. Толкоз тъмно, че на небето се появиха хиляди звезди. Решихме да спрем някъде по полето и да направим един-два опита да хванем Млечният път в кадър. Което и направихме, забавяйки се с около половин час от графика. Снимането на Млечния път е лесно – високо ИСО, 20-30 секунди, статив… трудното е снимката да е композирана правилно и да има нещо интересно в кадъра, освен звездите отгоре. Е, аз понеже се провалих в компизирането, добавям и една отфотошопена снимка, да се види какво би било хубаво да се получи в крайната сметка.

Рекапитулация: 15 часа на път. 550 километра. Над 400 кадъра в картата, от които са изтрити над 300, предполагам още поне 50 трябва да изчезнат. Средна скорост 36 километра в час, максимална 136. Ако някой се интересува, мога да сложа и GPS трака, може да се вкара в Google Earth и да се види къде сме се мотали. Крайния резултат за мен беше удовлетворителен. Дори из между тук показаните снимки има такива, с които ако не да се гордея, то поне не се срамувам …