The Last Folder

Вече ми става навик да си правя такива разходки, пет-шестстотин километрови. Този път трябваше да повторим миналото пътуване до Смолянските езера, вече с моята си кола, зимни гуми и всякаква подготовка. Кирил каза, че не му се ходело този път (т.е. каза че е “пас”, ама аз разбирам и без думи), та аз се самоизритах от леглото в шест без десет и към шест и половина вече бях на път. Мързелашката, все пак отивам работа да върша, не да се забавлявам … :-Р

Забележка: снимките се отварят по-големи при кликване върху тях.

Поляните дали стават за сватба, предстои шефа да каже. Аз снимах каквото трябваше, проведохме конферентен разговор, дълъг около час, докато тя ме следи през сателит къде точно по поляните ходя (това си го измислих де…, пращах и локация и тя гледа на гогъл ърт дали има още езера наоколо). После бях разделен между желанието да се кача на лифта от смолянски езера до Снежанка, или да си бия камшиците към Девин, че да мина по новия път над Цанков камък, да видя за какво са платили два милиона на Хидроинженера.

Втория вариант беше единодушно приет от екипа (състоящ се от мен). Решението от части беше взето и заради абсолютно мокрите ми крака, резултат от едночасово тъпчене в сняг до глезените с НОВИ обувки, марка HEAD, които би трябвало да са зимни – непромокаеми. Е, не са… Потеглих към Девин с отбивка към Солища. Разбира се, отбивката за Солища изпуснах, защото трябваше да продължа направо. Пък аз карам по табели и завих към Гела. Тези предните две изречения дори аз не си ги разбирам, та не ме карайте да съм по-точен. Качих се на Гела, но не стоях горе. През цялото време беше ужасна жега, светлината не ставаше за снимане, но си е впечатлаващо като гледка.

Девин ме посрещна с разочарование. Бях се настроил, че ще хапна една чорба там, а рибарниците по пътя извикаха и видението на една прясна пъстърва на скара. За да не нарушавам девинския етикет със софийската си кола, паркирах в далечния край на главната пешеходна улица. Нарамих яке, фотоапара и статив, се отправих на лов за снимки и кръчма. Минах цялата улица, чак до хотел Девин и кръчми нямаше. Та ядох баница. И не ми се снимаше вече…

Понеже почивката в Девин се оказа по-къса от очакваното, на Цанков камък бях доста рано. Цанков камък вече започва от изхода на Девин. Там преди имаше супер рекичка, имаше екопътеки. Жалко за тях. Пак светлината не беше подходяща за снимане, небето измито без грам облаче, ярко слънце, мараня. Пътя е хубав, но адски много камъни падат от склоновете, имах чувството, че само късмет ме спасява да не прасне и мен някое паве.

Известно време спирах на всеки 100 метра, щраках наоколо, просто да изчакам някаква по-интересна светлина – но йок.  Фотографии няма – само илюстративни снимки, ако случайно някой не е ходил там.

Това място беше по-интересно, но пак нещо не е съвсем както трябва.

На всичкото отгоре, някога тук са живяли хора… в нищото. В момента проверявам написаното за грешки и седя и се чудя – тази снимка защо я показвам? Моля да ме извините, но казана дума – хвърлен камък, няма да я махна.

 

И понеже в някаква степен ми писна да се помотквам, имайки чувството, че само си губя времето, дадох газ да се прибирам към София. Т.е. дадох газ към Пловдив, защото от там е най-пряко. А там вече е почнало да се раззеленява.

Разбира се, хубава светлина ме завари по пътя. Но така е със служебните пътувания, все пак не съм отишъл да си правя кефа…

Все пак спрях на Марица, за един кадър.

 

И после към дома.

София, Пловдив, Асеновград, Смолян, Девин, Кричим, Пловдив, София. 600 километра, 13 часа.

 

 

В очакване на пролетна зеленина и нужда да проверим едни поляни край Смолян дали стават за сватба, тръгнахме натам с летни гуми. На Пампорово ни заваля як сняг и се върнахме…

Поне снимката е готина де … (цък на нея за по-голяма)

София – Банско – Лещен – Долен – Доспат – Батак – Пазарджик – София. 500 км. Един ден. Уморително.

В шест часа се бяхме изтреляли с Кирил от София и при първите слънчеви лъчи вече бяхме подминали Дупница. Спряхме на криво място покрай пътя, колкото да хванем розови облаци.

Около отбивката за Рилски манастир пък се появиха първите мъгли край пътя, та пак трябваше да спрем.

След Благоевград пък трябваше да преджапаме едно засланено поле, за да стигнем до реката и да направим по някой мъглив кадър.

Аз пък исках малко по-рано да се появим край Банско, за да мога да хвана огряни само върховете на Пирин.

Не, че съсем успяхме, но пък…

Влизайки в Родопите, леко разочаровани, че още не е настъпила есента, трябваше да се задоволим с глупости за снимане…

Отбихме се до Лещен.

Където вместо културна обиколка със снимки на забележителности, се навряхме в кръчмата за ранен обяд.

Знаейки колко още път ни чака, бързо си тръгнахме и минахме през Долен. Което е същото като Лещен, но малко по-западнало…

Спирах да търся брезички, които бях снимал на предно минаване по този път.

И кривите борове край пътя.

Озовахме се на Доспат. След дълга обиколка на язовира и нищо интерсно за снимане, само се очтчетохме с панорамна снимка от площадката с пейките.

На Широка поляна имаше интересно коренище.

Не е ясно дали заслужава две версии – цветна и черно бяла, но все пак.

Пак там и камък в езерото.

Язовир Батак беше преминат бързо, след като видяхме как Цигов чарк се превръща в Слънчев бряг.

Пазарджик ни посрещна с горящо сметище.

Което, както и да погледнем, си е впечатляващо.

За първомайските празници решихме да направим едно пътуване до Странджа, да заведем Бобо малко сред природата и да разгледаме малко по-подробно тази мистична планина. Наши приятели ни поканиха с тях в Граматиково, където ходят при техен приятел, който освен, че предлага стаи за нощувка, също така и щеше да ни води по горите и да ни разказва интересни истории.

След пристигането ни в Граматиково, двамата с Кирил решихме, че трябва да идем до Царево, за да потърсим някакъв репелент за защита от комарите, които бяха с размери на врабчета. И колкото и нашия домакин да ни убеждаваше, че те не хапят, ние не му повярвахме и се отправихме на пътешествие по поредицата от дупки, наречени път.

В Царево се спуснахме на скалите, където мъховете и водораслите бяха образували интересни форми. Такива:

И такива:

А в локвите имаше цели екоситеми.

А в морето кръгове.

Пролетна идилия.

С цъфнали дървета.

На връщане спряхме край пътя да снимаме залеза. Аз харесах пънче в обратна на него посока.

Отчитам се единствено, да не помислите, че лъжа за какво сме спряли.

На следния ден потеглихме относително навреме отвъд Малко Търново в посока кльона и Турция.

Дърветата са покрити с разни паразитни растения.

От тук почва кльона.

А пътеката си продължава.

Стигайки до Вълчановия мост, който и беше днешната цел. Границата минава по Резовска река. Отвъд е вече турско.

Гледайки по-горе какво съм писал, се създава впечатление, че бързичко и лесно сме стигнали. Всъщност минахме около 5 километра, което за мен като пишман турист си е бая. На моста беше предвидено да направим спирка за хапване, пък аз реших да видя защо мъкна 3 кила статив и дали мога да го използвам за нещо.

И дали мога да използвам макро обектива на Кирил между другото.

Из гората щъкат безброй подобни гущеряци, зелени отпред и кафяви отзад.

На връщане нашите водачи ни заведоха и до не лош водопад, съвсем край пътя, който обаче поради местоположението си беше налазен от тълпи народ. Палатки, коли, барбекюта, гмеж, мръсотия – изключително неприятно.

Но пък водопада е красив.

Следващия ден беше предвиден за по-лек маршрут от няколко части, за да няма уморени. Стартирахме от красива полянка с вишка за наблюдение на дивеча.

Учихме се да разпознаваме следите на вълк.

Насладихме се на цъфналата зеленика.

Даже намерихме череп от глиган, от който извадихме два зъба, за спомен.

Странджа.

Странджа.

На връщане за по-интересно се спуснахме в коритото на реката Кара агач, ловихме раци и известно време вървяхме по него.

Странджа.

Някакъв вид водни насекоми се плацикаха из вирчетата и правехе интересни сенки и кръгове от вълнички.

Отидохме и да видим и находището на тисово дърво сред буковия лес.

След хапване, другите се отправиха към останките на древно кале, ние с Вени и Кирил, нарамихме Бобо и се отцепихме от колектива, за да идем до Малко Търново и Бобо да види музея.

Малко Търново.

Гущяци.

От терасата в Граматиково.

Странджа.

Следния ден – с кратко посещение на Синеморец, където Бобо беше нападнат от два кърлежа – завърши в Пирогов с премахването им и понижено настроение.

Крайната сметка? Странджа е супер интересна, мистична и пълна с изненади. Странджа е място, което предполагам цял живот може да изследваш и никога да не разбереш и научиш напълно, нито пък да ти омръзне. Три дена са недостатъчни за нищо, още повече като си изнежен градски човек, който след 10-12 километра преход му се иска да падне и да умре. Та, ще се връщаме пак там – то се знае.