The Last Folder

Вече си имаме миялна машина. Хубава покупка с оглед на това, че ако и любовта на мъжа да минава през стомаха, все пак е по-хубаво жена му да седи повече в спалнята, отколкото над мивката. Разбира се от избора на миялни “БЕКО” едва ли е най-добрия, или пък най-очевадния избор, но след прочетени доста добри думи за марката из Нет-а, все пак цената надделя :) Та в крайната сметка всички са доволни, миялната тихо мърка на предвиденото и (преди 3 години в проекта на кухнята) място, а ние с жена ми сме в спалнята – останалото е мъгла :)

Тея деня прочетох последното творение на Фредерик Форсайт – “Афганеца”. Няма спор, че Форсайт е един от ГОЛЕМИТЕ в сферата на шпионския роман. Но също така няма спор, че начина му на писане е меко казано странен. Едно време си мислех, че е въпрос на превод, но с течение на времето и прочетените книги установих, че всъщност това си му е стила. Не изневерява на него и в “Афганеца”. Накратко историята: по щастливо стечение на обстоятелствата ЦРУ и Ми6 получават мъгляви сведения, че Ал Кайда готви нещо, наречено Ал Исра. И понеже Ал Исра е нещо гигантско случило се според исляма на някой си – те си прават сметката да очакват гигантски атентат. За целта пак случайността им предоставя немислимата възможност за внедряване на западен агент в Ал Кайда. Но по стечение на обстоятелството си имат пенсиониран вече супер-дупер агент от специалните части, израсъл в Ирак и много “на ти” с исляма, бил се в Афганистан и т.н. И един Афганец, задържан в Афганистан и държан вече 5 години в Гуантанамо. Той разбира се мрази в дън душа американците, не споделя нищо за “делото си”, но пък по кодекса на честта отговаря охолно на въпросите, отнасящи се до него. Така наш’те си имат агент – пък имат и легенда. И много бързо пенсионирания агент става “афганеца”. Как продължават нещата, какъв е точно плана на терористите, успява ли нашия човек да го осуети и т.н. ще си прочетете сами в книгата.

Аз за себе си мога да кажа, че първата и половина е прекалено далече от действието – само история и предистория на действията. Вярно – разяснява много за самия тероризъм, за самите талибани, за идеалите им и т.н. – но на мене лично ми дойде леко в повече. Втората половина пък минава с напрегнато действие, но някак лежерно разказана… сякаш на Форсайт му е писнало вече и е искал да се отърве от поръчката…

В крайната сметка за мен таз книга си заслужава да се прочете. Държала ме е и до 3 часа през ноща, но не е “мойта книга”, не е от тез които ще поставя в личната си класация или ще препрочета в следващите 10 години пак…

А вие си решете сами :)

Таз есен не можах да снимам на воля – така се завъртяха нещата, че любимото ми време на още топли следобеди и жълто-червена листовина преминаха бързо и то без да успея да ги уловя в обектива. От една страна тъжно, като се замисли човек, че може би е имал време, но се е оправдал с нещо “по-важно” за момента и така е изпуснал още “една есен в живота си”. Изобщо весели размисли, които и определиха настроението на последните кадри. Есен … ама вече мрачна и не красива. Тъжна, но и мрачна…

Както и да е … Радващото за мене е, че успях да се огранича в 30-40 роу кадъра. Напоследък бях почнал да щракам много, само в джепег – което разглезва. Пукаш като картечница и се надяваш после да има нещо “което да става”. Тоз път реших да си държа 50ммтровия такумар завит отпред и да не го сменям с нищо, независимо колко е неудобен, колко е ограничаващ и т.н. Пък в крайна сметка трябва да си намеря начин да показвам нещата които искам и през неудобни обективи. Трябва да си намирам гледната точка, да я търся… а не да снимам по 300 кадъра на излизане.

То… подобре да си купя видеокамера ако е така. Много се чудя сега за жената да купим едно апаратче с голям зууум и стабилизация (предполагам се сещате какво ще е точно :) ) и него да го ползваме при ходенията по екскурзии за снимките за спомен, пък аз с моя да си правя “фотография”… доколкот я мога разбира се. Много ми се снима и на филм, но пък не ми се дават пари за филмово тяло :( Макар ако изпадне някое пентаксово тяло… много ще се замисля.

Та така, премина хубавата част от тазгодишната есен – сега останаха мъгливите кадри и с нетърпение чакам зимата. Да има бяло :)

Бях си намислил преди години – когато отивам някъде, да пиша по едно кратко пътеписче след това. Изпълнявах го известно време, но на хартия и нещата са поизгубиха. След това, преди няколко години, когато ми се възвърна манията за снимане, реших да си правя фото-пътеписи… пак го изпълнявах известно време и ги зарязах. Ся с новия блог може да се опитам да логвам по някой друг пътепис. И така…:

Решихме с жена ми да идем за рождения и ден в Девин. Само двамата – романтика, свещи, разходки сплели ръце в една… знаеш как е. Тръгнахме в събота сутрин  – към 10, при положение, че плана беше да е към 7… ама аз така или инак съм си мързелив, пък и до 3 предната вечер да дзверя в Нет-а – няма начин. След 2 кафета и солидно количество нерви по 2 различни бензиностанции (баси мърлявщината навсякъде, не е истина просто) щастливо отминахме отбивката за Септември, ми отпрашихме за Пловдив. Навигадателката чела, чела недочела картите и обърнахме по стария път към Пазарджик, за да излезем на Септември. Аде 20 мин заобикаляне, за да стигнем до Септемврийските табели, че моста над Марица го няма, а обиколния път минава през Пловдив и пътя за Пещера. Купон голям – поне кат идвахме насам видях, че полиция няма и мога да сръчкам астрата повечеко. Както и да е – заобиколихме и по някакви явно останали след 2росветовновоенните бомбардировки пътища се отправихме към планината. Там ужаса дебне зад всеки завой. Табели за падащи камъни предупреждават за очевидното – и то е … познахте – камъни по пътя. Ам то камъни, по 1 кубик. Кат имаш предвид скорошна полицейска сводка – “голям камък пада върху кола по пътя асеновград – смолян, пътника починал намясто, шофьора тежко ранен” – как да не ти е леко на душата… :( Мрежи против падащи камъни видях на 1 място. Предполагам е скъпо да се поставят, майната им на потенциалните жертви. Както и да е – влязахме в планината. Там – мъка. Планината не ни иска. Ква планина, братче – то сечище класическо. Стръмните склонове покрай пътя голи… и на равни интервали навързани купчини трупи. Клоните и листака, както и малките стъбла, полегнали на земята се едно торнадо е минало от там. Тъжна картинка, и страшна….

Девин инак е хубаво градче. В смисъл малко скучно, инак на хубаво място. В центъра не намерихме кръчма, та ядохме в тая на общината. Хотели чат-пат има, ама кръчми не. Как смятат да праат туризъм няям идея. Заспала работа, ама предполагам шсе събудят и те скоро де. Швидим. Инак за хотел ако си търси някой – спа хотел Девин е готина работа, басейна топъл, сауни, процедури – квото ти душа иска. Данговорим, че и ресторанта му готин.

Та поразходихме се из града, където не намерих и една снимка да взема (има и такива дни, ко да праиш), хапнахме па кат се пльоснахме в басейна с по едно пиене – кеф. Ам голям кеф – вънка студ, вътре кеф. На вечеря – в ресторанта на хотела. Хубава, голяма кръчма с кухня в общото помещение. Две пещи – гледаш как ти пекат надениците пред тебе, готина работа. Тряяше да има народна музика наживо, затва се и бяхме забили там, ама се оказа, че някъф семинар има и онез си наели диджей… диджей бате, дет пусне по погрешна някоя готина песен, хората станат да танцуват и той я спира и пуска некво техно… и хората си сядат обратно. Мааму стара – ного ма фаща яд така. Семинар имало – 20 човека, за тях сичко са праи, па ние останалите гости на хотела – дет сме примерно 2пъти повече – нас кучета ни яли. Абе не се праи така бизнес, ам деа знам аз – не съм хотелиер…

Ядохме, пихме некво не лошо вино – па после са прибрахме в стаята – ам за там няма да разпраам сиа :)

Във втората част ще продължа със следващия ден – история за триградското джрело, дяволското гърло, поляните на родопите, доспат, батак и т.н…

Вчера най-накрая подредихме горе-долу къщата. След 2 месеца разправии, помотквания, мързел и бачкане – хола-спалня е нареден. Ура! Да живей!
Мразя ремонтите.. не всъщност аз много обичам ремонтите, обичам да ми е подредено и чисто, обичам и самата работа около ремонта – да чоплиш нещо, да свършиш нещо със собствените си ръце (е и с ръцете на жена си де) – тва дава удовлетворение. Ама пък месеци прах, книги по чували, дрехи по чували, плюшени играчки навсякъде… бррр… Да не говорим тръгнеш ли да пазаруваш мебели. Цялото народонаселение е тръгнало да пазари за коледа явно, щото договорите за изпълнение место за 30 дена се изпълняват за 45. Ми шси земем неустойките баси, нека ни гледат странно, че ставало дума за 6-7 лв. Да са научат да работят кат хората. Изобщо навсякъде е повсеместна мърлявщина – мисля, че мога всеки ден да блогвам по едно мнение за мърлявщината и мързела на българина, ама бързо ще стане скучно.

Абе важното е, че секцията доде, сглобихме си я с жената (страшна жена си имам ей!) и вече сичко е прибрано, изчистено, лъснато, миришещо приятно и обляно в меката светлина на лампата (баси къф съм романтик:)). Та голям кеф, сиа ше виим котарака до къде ще може да са покатери на новата секция и колко дивидита мое да бутне преди да му откъсна ушите :)