The Last Folder

За първомайските празници решихме да направим едно пътуване до Странджа, да заведем Бобо малко сред природата и да разгледаме малко по-подробно тази мистична планина. Наши приятели ни поканиха с тях в Граматиково, където ходят при техен приятел, който освен, че предлага стаи за нощувка, също така и щеше да ни води по горите и да ни разказва интересни истории.

След пристигането ни в Граматиково, двамата с Кирил решихме, че трябва да идем до Царево, за да потърсим някакъв репелент за защита от комарите, които бяха с размери на врабчета. И колкото и нашия домакин да ни убеждаваше, че те не хапят, ние не му повярвахме и се отправихме на пътешествие по поредицата от дупки, наречени път.

В Царево се спуснахме на скалите, където мъховете и водораслите бяха образували интересни форми. Такива:

И такива:

А в локвите имаше цели екоситеми.

А в морето кръгове.

Пролетна идилия.

С цъфнали дървета.

На връщане спряхме край пътя да снимаме залеза. Аз харесах пънче в обратна на него посока.

Отчитам се единствено, да не помислите, че лъжа за какво сме спряли.

На следния ден потеглихме относително навреме отвъд Малко Търново в посока кльона и Турция.

Дърветата са покрити с разни паразитни растения.

От тук почва кльона.

А пътеката си продължава.

Стигайки до Вълчановия мост, който и беше днешната цел. Границата минава по Резовска река. Отвъд е вече турско.

Гледайки по-горе какво съм писал, се създава впечатление, че бързичко и лесно сме стигнали. Всъщност минахме около 5 километра, което за мен като пишман турист си е бая. На моста беше предвидено да направим спирка за хапване, пък аз реших да видя защо мъкна 3 кила статив и дали мога да го използвам за нещо.

И дали мога да използвам макро обектива на Кирил между другото.

Из гората щъкат безброй подобни гущеряци, зелени отпред и кафяви отзад.

На връщане нашите водачи ни заведоха и до не лош водопад, съвсем край пътя, който обаче поради местоположението си беше налазен от тълпи народ. Палатки, коли, барбекюта, гмеж, мръсотия – изключително неприятно.

Но пък водопада е красив.

Следващия ден беше предвиден за по-лек маршрут от няколко части, за да няма уморени. Стартирахме от красива полянка с вишка за наблюдение на дивеча.

Учихме се да разпознаваме следите на вълк.

Насладихме се на цъфналата зеленика.

Даже намерихме череп от глиган, от който извадихме два зъба, за спомен.

Странджа.

Странджа.

На връщане за по-интересно се спуснахме в коритото на реката Кара агач, ловихме раци и известно време вървяхме по него.

Странджа.

Някакъв вид водни насекоми се плацикаха из вирчетата и правехе интересни сенки и кръгове от вълнички.

Отидохме и да видим и находището на тисово дърво сред буковия лес.

След хапване, другите се отправиха към останките на древно кале, ние с Вени и Кирил, нарамихме Бобо и се отцепихме от колектива, за да идем до Малко Търново и Бобо да види музея.

Малко Търново.

Гущяци.

От терасата в Граматиково.

Странджа.

Следния ден – с кратко посещение на Синеморец, където Бобо беше нападнат от два кърлежа – завърши в Пирогов с премахването им и понижено настроение.

Крайната сметка? Странджа е супер интересна, мистична и пълна с изненади. Странджа е място, което предполагам цял живот може да изследваш и никога да не разбереш и научиш напълно, нито пък да ти омръзне. Три дена са недостатъчни за нищо, още повече като си изнежен градски човек, който след 10-12 километра преход му се иска да падне и да умре. Та, ще се връщаме пак там – то се знае.