The Last Folder

За първомайските празници решихме да направим едно пътуване до Странджа, да заведем Бобо малко сред природата и да разгледаме малко по-подробно тази мистична планина. Наши приятели ни поканиха с тях в Граматиково, където ходят при техен приятел, който освен, че предлага стаи за нощувка, също така и щеше да ни води по горите и да ни разказва интересни истории.

След пристигането ни в Граматиково, двамата с Кирил решихме, че трябва да идем до Царево, за да потърсим някакъв репелент за защита от комарите, които бяха с размери на врабчета. И колкото и нашия домакин да ни убеждаваше, че те не хапят, ние не му повярвахме и се отправихме на пътешествие по поредицата от дупки, наречени път.

В Царево се спуснахме на скалите, където мъховете и водораслите бяха образували интересни форми. Такива:

И такива:

А в локвите имаше цели екоситеми.

А в морето кръгове.

Пролетна идилия.

С цъфнали дървета.

На връщане спряхме край пътя да снимаме залеза. Аз харесах пънче в обратна на него посока.

Отчитам се единствено, да не помислите, че лъжа за какво сме спряли.

На следния ден потеглихме относително навреме отвъд Малко Търново в посока кльона и Турция.

Дърветата са покрити с разни паразитни растения.

От тук почва кльона.

А пътеката си продължава.

Стигайки до Вълчановия мост, който и беше днешната цел. Границата минава по Резовска река. Отвъд е вече турско.

Гледайки по-горе какво съм писал, се създава впечатление, че бързичко и лесно сме стигнали. Всъщност минахме около 5 километра, което за мен като пишман турист си е бая. На моста беше предвидено да направим спирка за хапване, пък аз реших да видя защо мъкна 3 кила статив и дали мога да го използвам за нещо.

И дали мога да използвам макро обектива на Кирил между другото.

Из гората щъкат безброй подобни гущеряци, зелени отпред и кафяви отзад.

На връщане нашите водачи ни заведоха и до не лош водопад, съвсем край пътя, който обаче поради местоположението си беше налазен от тълпи народ. Палатки, коли, барбекюта, гмеж, мръсотия – изключително неприятно.

Но пък водопада е красив.

Следващия ден беше предвиден за по-лек маршрут от няколко части, за да няма уморени. Стартирахме от красива полянка с вишка за наблюдение на дивеча.

Учихме се да разпознаваме следите на вълк.

Насладихме се на цъфналата зеленика.

Даже намерихме череп от глиган, от който извадихме два зъба, за спомен.

Странджа.

Странджа.

На връщане за по-интересно се спуснахме в коритото на реката Кара агач, ловихме раци и известно време вървяхме по него.

Странджа.

Някакъв вид водни насекоми се плацикаха из вирчетата и правехе интересни сенки и кръгове от вълнички.

Отидохме и да видим и находището на тисово дърво сред буковия лес.

След хапване, другите се отправиха към останките на древно кале, ние с Вени и Кирил, нарамихме Бобо и се отцепихме от колектива, за да идем до Малко Търново и Бобо да види музея.

Малко Търново.

Гущяци.

От терасата в Граматиково.

Странджа.

Следния ден – с кратко посещение на Синеморец, където Бобо беше нападнат от два кърлежа – завърши в Пирогов с премахването им и понижено настроение.

Крайната сметка? Странджа е супер интересна, мистична и пълна с изненади. Странджа е място, което предполагам цял живот може да изследваш и никога да не разбереш и научиш напълно, нито пък да ти омръзне. Три дена са недостатъчни за нищо, още повече като си изнежен градски човек, който след 10-12 километра преход му се иска да падне и да умре. Та, ще се връщаме пак там – то се знае.

След като самолетните билети за Рим бяха купени, не беше трудно да реша, че точно този град ще влезне в серията 12 града за 12 месеца. И след като промених правилата на проекта да включва и не-български градове, с чиста съвест наострих обективите за лека туристическа серийка, която представям по-долу.

Още пристигането предостави първия шок. В неделя Ватиканът е безплатен за посещения, а нашият хотел се намираше точно до стените му. Оказа се, че трябва да изчакаме 3 или 4 влакчета на метрото, за да можем да се натъпчем като сардели в него и да пристигнем до назначението си. След което заедно с тълпите туристи се понесохме към посочените от джипиеса координати на хотел Оттавиано.

След освежаващо измиване на очите, извадихме фотоапаратите и поехме със страх към най-близката цел – Ватикана. Страх, защото вече бяхме видяли колко много хора се опитват да се възползват от безплатния вход. Оказа се, че музеят приема посетители до обяд, което явно беше отказало голяма част от тях и влезнахме без никакви опашки.

Папите са знаели къде да се позиционират, нали… Снимки от музея няма да показвам, всеки може да погледне в уикипедия и да разбере какви и колко произведения на изкуството има там. Сикстинска капела, незнам-ква капела, зали, залички, дворчета, статуи, мумии, свинксове и т.н. Да не говорим, че и набързо нищо не може да се разгледа, лично за мен остана една каша в главата.

След музея и кратка разходка на площада пред базиликата Свети Петър, решихме да си купим билети за тур-автобусите, които обикалят Рим – хем да си починем, хем да си набележим място за разходки следобяд или на следващият ден. Чакайки автобуса се наслаждавахме на пейзажа.

А след като се качихме на автобуса, се наслаждавахме на “организираното” римско движение… Изобщо движението беше един от културните шокове, които преживяхме там – как не се убиват тези хора, не знам…

Римски детайл, който ми направи впечатление е, че бензиностанциите в града са като спирки за градския транспорт, че дори и без джобове за спиране. Караш – караш, пък спреш да заредиш. Тия отзад или те заобикалят или чакат – направо някаква идилия.

Автобусът мина през повечето от основните римски забележителности, тук показвам Сиркус Максимус, не за друго, ми защото в следните дни така и не отидохме до него да го разгледаме.

Замъкът Сан Анджело.

Много от римските сгради си имат собствени покровители, симпатична традиция.

Привечер решихме все пак да се смъкнем към центъра и да направим лека разходка. Свети Петър по залез.

Мостът на ангелите на Бернини, срещу замъка Сан Анджело – вижте повече в “Шестото клеймо”.

Сградата на съда. Така и не успях да намеря място, от което да предам колко е гигантска.

Впускаме се в истинския Рим.

Малко по малко стигаме до Пиаца дел Пополо, където ни посрещна не многобройна, но доста шумна агитка на Лацио. Току що Лацио бяха били Рома на финала за купата на Италия и на площада се вихреха тържества. Карабинери и полиция с щитове и шлемове седяха безучастно отстрани, явно за тях това е нещо нормално. Ние се повъртяхме малко и след десетата бомбичка и пристигането на полицейски хеликоптер, който започна да кръжи над площада, решихме тихо да се изнесем.

Дисни магазин в римски стил. Жалко, че беше затворено…

Лошото на Рим е, че разхождайки се, трудно се прибираш. Все има нещо “ей тук, близо, зад ъгъла” и така изведнъж се оказваш на километри от мястото на което искаш да стигнеш. И тук така – бяхме тръгнали да се прибираме, а изведнъж се озовахме на фонтана Треви. Нямаше как да не спрем и да хвърлим по монетка.

Твърдо решени този път да поемем в посока хотела, попътно минахме и покрай Пантеона.

И обратно през Тибър към хотела.

Свети Петър след залез…

На следващия ден, хванахме отново туристическия автобус, който между другото е измислен хитро. Срещу 20 евро на човек, получаваш право 24 часа да го използваш (22 евро за 48 часа – препоръчвам този вариант). Той има 10тина спирки на по-основните забележителности, автобусите минават през около половин час и са удобен начин за придвижване от едно място на друго. Та тук слезнахме на монумента Витториано на площад Венеция. Съоръжение строено в началото на миналия век и доста впечатляващо като размери и размах. Но лично за мен леко постно като съдържание, в сравнение с останалия Рим.

Италианците си обичат флага.

Вечния огън.

Пиаца Венеция.

От горе има чудесна гледка към града.

И улиците.

Там е и църквата Дева Мария (in Aracoeli), която като повечето в града си струва да се посети.

Още гледки наоколо.

И още.

Ей там горе при зеленината искам да живея!

От Витториано се открива и гледка към Колизеума, който изглежда измамно близо. Разбира се, тръгнахме пеша. Добра работа за подобни обекти върши така наречния Рома пасс – карта, струваща 36 евро на човек, която действа 3 дена. Дава право на безплатно посещение на 2 музея, безплатен градски транспорт и най-важното – има отделни входове в музеите и не се чакат опашки. Дори да се използва само тази, третата опция – цената и си струва. 2 часа на опашка за Колизеума биха го лишили от всякакъв чар, който той така или иначе не притежава в изобилие.

Арката на Адриан (май?).

Римския форум.

Арката на Адриан (май-май?:) )

Тъй, казват, се снимат картичките. Само се чака да няма хора.

Обратно към площад Венеция, от където се предполагаше да си хванем пак автобусчето и да се прибираме за почивка.

Вместо това, решихме (така и така сме наблизо) да идем до Пантеона и да видим впечатляващата дупка в тавана. Че беше впечатляваща, впечатляваща беше. За мен по впечатляващо беше да седна и да гледам как сред тълпата туристи се появяват вярващи католици, които излизаха напред пред олтара и коленичеха на специално направени пейки, за да се помолят…

От там пак по нашата си логика – “понеже сме близо”, минахме през Треви, за да го видим и на дневна светлина, а и за да хапнем в една близка пицария, която ни се стори с не-лоши пици.

Прибирането за почивка явно се отлагаше, тъй като в търсенето на път изведжъж се оказахме на Испанските стъпала, които може и да са известни с нещо друго, но на нас ще ни станат известни с тълпите народ, насядали по тях.

В подножието им стои “грозната лодка” на Бернини. Пак препратки към “Шестото клеймо”. Хм.

И понеже “точно над” испанските стълби започва Вила Боргезе, а за Вила Боргезе Вени говори още от София, решихме – тъй и тъй сме тук – да земем да идем до там. Заобикаляйки стъпалата, че да не се катерим по тях, все пак трябваше да се покатерим по други, май даже по-стръмни. Поне имаше гледка.

Мъхъ, гледка.

Обширна гледка.

По-фокусирана гледка.

Още по-фокусирана гледка.

И панорамна гледка (цък за голям размер).

В парка Вила Боргезе, самата вила е на… хм, няма да казвам къде. Далече. Преди това трябва да минеш доста път, а аз имах ужасяваща нужда от кафе. А лошото на Рим е, че там знаят как да правят кафе. И да се озовеш в град, в който знаят как да правят кафе, а ти да си в парк, в който няма от къде да си го купиш е доста подтискащо.

Папрати, палми… Там, някъде зад тях намерихме ресторанче с така жадуваното еспресо и събрали (или сърбали) свежи сили продължихме търсенето на вилата.

В езерото протичаше фотосесия.

Пинии.

Гълъбите и катериците приличат на българските, ако някой се интересува…

И самата вила на Боргезе.

Явно е бил птицолюб, за да поръча подобна клетка.

И драконолюб.

Твърдо решени вече да се прибираме, минахме да поръчаме едно мазерати за вкъщи.

Ама понеже сме си пишман туристи, оказа се че можем да хванем последен влак за влизане в базиликата Свети Петър. Опашката, която сутринта беше 2 километра, сега беше 2ма човека, та решихме все пак да влезем да видим Пиета.

И други подобни…

…красоти…

…гигантини…

…светини…

…папини…

… и пак хубавини гигантини. Аз бях впечатлен от размаха. Вени каза, че и прилича на музей, а не на храм. Поспорихме за ползите и вредите от прекомерната показност на духовното. Стигнахме до консенсус, че е впечатляващо, но не особено духовно. Но пък ние не сме католици, може за тях да е – мистерия.

Седнахме съвсем изтощени да починем и да дебнем дали папата няма да се покаже на някой прозорец, да пита как е в България.

Решихме, че сме прекално уморени да скитаме повече и най-добре да си намерим някое ресторантче, където да хапнем. Незнайно защо пак поехме към центъра. С такива дребосъци е пълно. То друго не може и да влезе по тия улички де…

От тая до следващата пряка, от този на другия ъгъл – и пак излезнахме на Пиаца Навона. Нищо де, миналия ден го видяхме само нощно, сега на малко по светло…

Детайлите, Санчо… детайлите. За да не е грозна фасадата, има нарисувани прозорци, забелязахте ли?

Идилия. Таз снимка стана само благодарение на Вени, защото аз изобщо не го видях това, а почнах да нервнича какво толкоз снима тя, че се бави. Тя ми показа и аз възхитен изщраках една карта кадри… от тях само таз бива, но пък нея много си харесвам. Та, мерси, злато!

Отново вечерен Тибър.

И отново вечерна базилика.

Следния ден вече нямахме възможност да ползвам автобусчетата, а решихме, че нови 40 еуро не си заслужава да дадем и тръгнахме пеша към Капитолийския хълм, за да разгледаме и кварталите по пътя ни.

Е, те това е Рим за мен.

Островът Тибиериана, където едно време са затваряли лудите, заразно болните и престъпниците…

Нещо.

Еврейското гето.

Пак нещо.

Кампидолио.

Излед към форума.

Ромул и Рем.

И… отново Треви.

Такива има доста.

След като първия ден се изнесохме бързо от Пиаца дел Пополо, сега решихме да идем по светло.

Хубавиня.

Обелиск. Римляните доста са крали. Но пък като си помислиш как са ги домъквали всички тия неща … все пак си е достойно за уважение.

Отново истинския Рим.

Фиат 500. Дори на фона на смартовете е дребен. Истинска римска кола.

Ако бях фен на Ферари, можеше да си купя волан за 3 бона или нос за 9. Еуро…

Слънчеви зайчета…

Залез.

Отново сградата на касационния съд.

И Рим.

Спокоен и красив.

Лека нощ.

Не знам дали има нужда от някакъв коментар. Рим е известен с това, че очарова всеки свой посетител, а и всеки свой жител. Естествено, като всяко туристическо място, там е пълно с всякакъв вид емигранти – легални и супер много нелегални. Те се разпръскват и появяват по страничните улички като хлебарки, следвайки естествения подбор или по-скоро пътя на карабинерите. В края на май туристическият сезон едва започва и пак имаше много хора, не ми се мисли какво е в силните месеци. Цените на яденето в центъра са неприлични за посредственото качество, което предлагат. Човек трябва да се подготви по-добре къде да яде вкусно и на прилична цена. Естествено, на местата с вкусна храна има опашки за маси, съизмерими с опашките около Колизеума. Но за няколко дена това изобщо не е проблем. Пицарии има на корем, магазини също, никой няма да остане гладен. Рим може само да бъде разгледан повърхностно за 3-4 дена. Предполагам и за 30-40 пак ще има какво да се изследва. Но най-голямото му очарование за мен се разкри не около туристическите монументи, а в малките улички по центъра. И там ще се върнем – пак да скитаме.

Четвърти в поредицата се нареди Стара Загора. Подобно на Казанлък, град през който се минаваше на път за морето. И то преди магистралата да мине на 20 километра от него, след което Стара Загора се превърна в размазани от маранята блокове в далечината. Ходил съм в Стара Загора и нарочно, през далечната 94та, на едно турне с Каналето, ама пристигане следобед, кратка разходка по “главната”, вечерта на стадиона и след това в кръчма – мисля не се брои. И така:

01. Общината се приготвя за Великден, на стълбите има кошница с разноцветни яйца, размер Годзила, а на дървото отпред или не е свалена коледната украса, или и това са яйца… мистерия.

02. Слава на труда!

03. Първото, което се хвърля на очи в центъра е наличието на безброй казина и дискотеки. Не липсва и клуб Версай.

04. Градът на липите. Зелено, зелено, зелено.

05. И лилаво. Нямам никаква идея какви са тези лилави дървета, но ги има по целия град и са изключително красиви.

06. Разбира се, дори при римските мозайки има умници, паркиращи дръндолетите си на тротоара.

07. Повечето сгради в централната част са обновени или поне изглеждат обновени. Комбинирано със зеленината, това дава едно много симпатично лице на града.

08. Всички светофари са заменени с модерни, светодиодни. Биха могли да помислят и за дизайна, но явно това е последна грижа, както ще стане дума и по-долу.

09. Социалистическите панелки си изглеждат ужасно, като навсякъде където има такива.

10. Из целият град са разположени такива нови киоски за цигари, вестници и шоколади.

11. Кой е “Нако Шоколада”?

12. Сефте виждам 9 етажен блок с такъв скатен покрив. Изглежда супер! Казах ли, че целият град е пълен с казина?

13. Няма мое, няма твое – всичко е Берое. И зелено.

14. Сигурно защото е пролет.

15. Дори малките улички са симпатични, спокойни и подредени.

16. Котешки живот.

17. Джобове за паркиране има покрай всички по-големи улици. Това позволява на платното да липсват много паркирани дръндолети.

18. Входна група пред 5 етажен блок с 5 входа. Град, представяте ли си? Супер.

19. Традиция от миналото, която за жалост не е запазена почти никъде – красивите емайлирани табели на улиците и жилищни кооперации с име.

20. Това дава усещане за принадлежност,  усещане, че си от общност, спрямо безличността на “блок номер ххх”.

21. Лоу райдър.

22. Предполагам не може да е лош град, в който секс магазините празнуват 10 годишен юбилей.

23. През който тече река.

24. И има такива паркове.

25. Цялостното усещане за Стара Загора е – подредено, чисто, зелено.

26. Целият град е пълен с дребен бизнес. Всеки гараж или апартамент на първи етаж е магазин, офис, склад. Такова количество до сега не бях срещал, или поне не ми беше правило впечатление. Съответно 1 от 10 такива офиси е рекламна агенция  – има нужда от реклама. Явно и хората бързо се преориентират в това, което се търси – както личи от долната снимка.

27. Страхотните, красиви, и носталгични тумби за плакати. Като иде реч за плакати – явно за да имат работа, споменатите по-горе рекламни агенции бълват ненормално количество плакати, разлепени по целия град. Е, вярно че на половината от тях, поради изборите, гледа мутрата на Станишев, но като цяло е зашеметяващо. Примерно от дете не бях виждал плакат за футболен мач, който трябваше да се играе него следобед. Явно и в града операта и театрите работят на пълни обороти (с което Ст.З. е известна де), защото навсякъде се виждат плакати за постановки, гастроли и т.н. За фолк клубовете даже не споменавам. Явно кипи културен живот.

28. Дали при ползването на едната услуга получаваш отстъпка за втората. Или пък всъщност получаваш нужда от втората. Мистерия…

29. … прозвънете ни…

30. За край, да видим и уличните табели. Явно поради голямата гъстота на рекламни агенции, всяка една от тях има достъп до свой човек в общината. В резултат имаме различни по вид и дизайн, пък и по изпълнение улични табели. Това би имало и някакъв чар, ако поне бяха направени като хората, а не така евтино и некачествено.  По долу е само малка част от тях, не претендирам за изчерпателност. Може някой да си каже, че това е дреболия и не е толкова важно, но аз бих отговорил, че подобни дреболии говорят за незаинтересованост, за липса на цялостна концепция по “дизайн” на града, за немарливост. И ако сега Стара Загора е един красив и подреден град – с подобни малки “изключения” не е невъзможно след 20 години той да изглежда ужасно. Защото днес са били табелите, утре ще са спирките, после площадите и парковете…

31.

32.

33.

34.

35.

36.

37.

38.

Та, Стара Загора е един прекрасен град. Много ми хареса, независимо, че видях една малка част от него – 10тина километра разходка, според GPSa. Гледайки пътя си на картата, виждам къде изобщо не съм стъпил, та ще си имам занимавка и за друго идване. Може би и друго, и после още едно. Сигурно на някои от идванията ще трябва да обърна внимание и на “туристическите” забележителности, които както се вижда горе – съзнателно са пропуснати. Та, ще се ходи пак, няма начин.

Известно забавяне, дължащо се на пословичният ми мързел. Най-накрая извадих снимките от Казанлък от сушилнята и ето го пътнописчето, малко постно, но не мога винаги да съм перфектен :)

01. Ако не друго в Казанлък има оргазъм. Можете да стигнете до оргазъм като вървите по  главната улица, което не е малко за един град. В 8 часа сутринта беше затворено, та не можахме да видим дали името на фасадата отговаря на предлагането вътре…

02. В центъра на града е чисто и подредено, като в повечето центрове на градове.

03. Така и не разбрахме обаче какво символизира бодливия монумент в дъното. По пейките около него седяха не особено добре изглеждащи чичковци с двулитрови бутилки бира и еднолитрови водки… някак нямах желание да проверявам как се отнасят към туристи с фотоапарати…

04. За това пък в Казанлък се правят сайтове. И също може добре да се наблюдава тоталната липса на всякаква визуална култура в нашия многострадал народ.

05. Тук котките се държат като истински котки – гонят гълъби.

06. Може би пристигащата пролет им действа тонизиращо…

07. Най-представителното представителство на Орифлейм, което съм виждал. Симпатично.

08. Казанлъшките рейсъри имат чувство за хумор.

09. В спалните райони няма разлика от всяко друго място в България. Унило и грозно.

010. В по-селските райони нещата изглеждат значително по-различно. Чисто, подредено, градинки, дворчета.

011. Образцов дом.

012. Чисто. Изобщо се потвърждава наблюдението, че когато хората са малко и се познават – всеки пази. Когато са много и са анонимни – мърсят и не им пука..

013. Уличното творчество намира поле за изява и в Казанлък.

014. А също и архитектското въображение. Дано поне децата се радват на това произведение.

015. Обиколката не беше в никакъв случай пълна и изчерпателна. Но както казах по-горе – не мога винаги да съм перфектен. За това събитие пристигнахме в Казанлък и там утрепахме няколко часа.

016. Слагам само 2 снимки, защото не са по темата на пътнописа. В интерес на истината Казанлък има добри традиции в моделизма, което автоматично го прави симпатичен град в моите очи…

017. Беше решено прибирането да е по трудния начин – през Шипка, Габрово, Троян, Рибарица, Тетевен… На Шипка група младежи, след като си починаха от качените стълби – друснаха 2-3 хора на плочника. Симпатично.

018. Балканска гледка.

019. Горе долу по това време започна “златният час” и започнахме да спираме едва ли не на всеки завой, защото Балканът изглеждаше чудесно. Тук се вижда Беклемето, между другото…

020. Малко по-нататък.

021. Тествах и една дребна панорама.

Толкоз за този ден и за този град.

След като и февруари почти се изтърколи, трябваше да реша кой ще бъде следващият град от поредицата „12 непосетени“ за тази година. И тъй като се наложи да отскоча до Копривщица да взема нещо от мазето на къщата, то реших, че Панагюрище е един добър кандидат. Обадих се на Кирил, да направи бойно кръщение на новият си фотоапарат и поехме на там.

Неделята се оказа мрачна и влажна, което лично за мен не е най-фотогеничното време. Но тъй като снимките за тази серия не са предвидени да бъдат шедьоври, трябваше да се настроя да работя с каквото дал дядо Боже.

*Снимките се отварят малко по-големи при клик.

По пътя Копривщица – Стрелча, по средата на прохода, вдясно, се намира Кривото дърво. Стар дъб (бук?), протегнал разкривените си клони към останалите дървеса наоколо. Истински Ент. В мъглата изглеждаше стар, а капките падащи от клоните му нещо бърбореха в абсолютната тишина наоколо.

Гората си седеше притихнала, все едно чака пролетните птици да я развеселят.

В Панагюрище времето не беше по-различно и след като паркирахме колата, се отправихме на кратка разходка.

Първа грижа на Кирил беше да се възкачим до „Мемориален комплекс Априлци“, защото от там можело да има хубава гледка към града. Аз лично не съм фен на хилядите стълби, но безропотно се съгласих, което доведе до мускулна треска в прасците ден по късно…

Самият комплекс е изпълен в стилистиката на развития социализъм, което не е задължително нещо лошо…

От горе наистина се разкриваше гледка към цяло Панагюрище, но времето някак не позволяваше да му се насладим.

Панелките само развалят пейзажа, но предполагам е било неизбежно през времето в което са били построени.

Изобщо, доста унила картинка. Спуснахме се обратно по милионите стъпала, за да се отправим на истинска разходка. Още на площада се връщаме в миналото с унивесалният магазин.

А обърнали се на 180 градуса се потапяме в настоящето. В Панагюрище още не са приключили коледните тържества, или просто общината не желае да харчи пари със сваляне и поставяне на коледните украси.

Аз общо взето почвам да ставам подозрителен при подобни гледки, струва ми се, че нищо добро не може да излезне от местна власт, която я мързи. Площадът обаче е чист, не може да се отрече. Единственото, което порти пейзажа са импровизираните сергии за продажба на боклуци, в случая мартеници, произведени в Китай, с изкуствени конци и безумни фигурки на модерни в момента детски герои. Пижо и Пенда почти липсват… За това пък в Панагюрище има Била, а както и по-късно установяваме – Лидъл.

Има и добре изглеждащ хотел, който при близко разглеждане се оказва „дом на миньора“. Или както вече модерно се нарича – Спа хотел Каменграад. Между другото при последвалата проверка чрез интернет си го заплюх за няколко дена релакс с Вени и Бобо.

Свиваме зад хотела по малките улички и вече започва ясно да ми прави впечатление, че е чисто. По същия начин и предния месец в Ботевград. Аз лично имам усещане, че в София става все по-чисто, но явно никак не е достатъчно, щом вече два пъти ми прави впечатление чистотата. А по-странното е, как успяват да я поддържат,  след като няма никъде кошчета. Предполагам обяснението е в размера. В малкия град всички се познават и някак ги е срам да мърсят. В София сме анонимни и „за малко“. Хвърляме и не се замисляме… Така разсъждавайки си по темата, стигаме до малък парк.

Без да се възторгваме особено, пресичаме го напреки, за да минем през реката и да потърсим музеят, както любезно ни упъти един дядо разхождащ особено малко и особено шумно куче. Реката е канал, минаващ през града, който изглежда неприемливо запуснат на фона на всичко останало. На заден план се виждат навесите на общинския пазар, който явно е ремонтиран/строен съвсем скоро, а е абсолютно празен. Сигурно Била/Лидл дават своя плод в свободната конкуренция. Тъжно.

Заобикаляйки по малките улички се натъкваме на една много показателна за времето в което живеем гледка – кирпичените къщи със соларен бойлер на покрива. Всъщност бойлерът е на задната къща, не на тази разрушената, но… все едно, малко като на свинче звънче. Не, че ние не сложихме сателитна чиния на къщата в Копривщица де (срам ни е, ама малкия трябва да гледа Скуби Ду…).

В Панагюрище обаче нямат проблемите на Копривщица със строителството. Няма архитектурен резерват, няма чудо. Това позволява сред възрожденските къщи да се срещат и техните съвременни събратя. Да си призная честно… ако е направено като хората, изобщо не ме дразни.

Може би и затова в двора на църквата има басейн във формата на еврейска звезда? :)

Ако зависеше от мен, нямаше да се набутам в музея, още повече, че билетчето струваше 6 лева, най-скъпия билет, който съм плащал до сега. Кирил обаче рече, че иска да си вземе печат и аз го последвах. Вътре се разбира защо билетчето е 6 лева. Това музей с добре уредена експозиция. Включва няколко къщи, а на самата му площ има няколко сгради, улица на занаятите със симпатично направени „работилнички“, да не забравяме и Панагюрското злато.

Всъщност, Панагюрското злато… Влизайки в залата се оказахме в празно помещение със снимки по стените и в дъното му карта на България с маркирани местата, където са намерени подобни ценни съкровища. Снимките бяха не лоши, но … очакваме да видим и самото злато. Разочаровани си тръгнахме обратно и минавайки през вратите, някъде иззад една чупка в стената дотича един чичо, който вика „Къде, мочета… вие не видяхте най-интересното…“. Оказа се, че след чупката се минава през металотърсачи и се влиза в още една зала, където е самото злато… Добре, че беше чичото, защото инак щяхме да псуваме музея, че ни излъгал. :)

Кирил тества високото ISO на новата щракалка. Аз пък снимнах за спомен и се отправихме към слънцето. Тоест, слънце нямаше – нали помните, че времето е мрачно и леко ръмеше дъжд.

На лов за кръчма, където да подпрем морни задници и да изядем по една супа, минахме и покрай паметникът на най-известната панагюрченка (панагюрка? Как се казва за жена от Панагюрище?).

Мотаенето по малките улички завърди усещането за чистота и подреденост в града.

Не може да е лош град, в който дори в празен двор има домоуправител!

И не може да е лош град, в който да се поощрява детското творчество и себеизява, на стените на училището.

Аз съм, ти си… ние сме приятели. Симпатично.

След хапване на не лоша пилешка супа, се качихме на колата и потеглихме обратно през непрогледни мъгли. А пък аз лично, нямам нищо против да дойда пак до Панагюрище, за по-обстойно изследване.