Пътнописи Category

Реших тази година да направя (заедно с 365) още един проект, който гласи да посещавам поне по един “нов” град всеки месец. И тъй като на януари започна да му се вижда края, тази неделя беше избрана за старт. Дестинация – Ботевград. Защото е близо до София, защото е относително голям и, поне в моето съзнание досега, безинтересен… Град, покрай който сме минавали сума пъти и никога не е имало нещо, което да ме привлече да спрем там.

Оказа се, че Ботевград е едно приятно градче, чисто и подредено. Признавам си, че бях предубеден, може би защото ме мързеше изобщо да тръгна и се чудех какво ще видя там.

Пътя беше при намусено време, чак след Витиня малко започна да просветва през облаците и след отбивката се откри гледка към града и заснежените склонове зад него.
_DSC2678

След като паркирах колата, излезнах на главната улица, която изглеждаше подозрително празна.
_DSC2690

Съвсем празна.
_DSC2691

Подозрително празен беше и площадът пред общината/музея/часовниковата кула.
_DSC2693

Самата часовникова кула изглежда интересно, но някак не бях настроен за събиране на печати или разглеждане на местните гордости, а по-скоро ми се искаше да се разходя из самия град и да видя дали празните улици са признак на упадък или просто хората са на обяд или са легнали да си почиват.
_DSC2702

Самият център е в типичния стил “комунистически монументализъм”, сега с елементи на европейски съюз и псевдо-модерен архитектурен стил. Нещо странно се строи пред младежкия дом.
_DSC2708

В една част от него се намира регионалният офис на управляващата партия, в съседния вход бюро за погребални услуги. Плакатите на шефа в държавата, заедно със стотиците некролози наоколо придават сюреалистично усещане.
_DSC2709

Когато човек излезне от центъра и свие по малките улички, тогава може да види всъщност как живее един град. А тук нещата изглеждат добре.
_DSC2711

До момента в който не стигнеш до автогарата, разбира се.
_DSC2712

Край автогарата има малък (или поне на мен така ми изглеждаше) парк с още примери на комунистическите разбирания за монументално изкуство.
_DSC2717

Там пейките са стъпили на гениални крака,
_DSC2721

А лампите растат в гнезда по три.
_DSC2722

Ботевград има стадион.
_DSC2723

Който по-скоро се използва за площадка за изразяване на мнение от младежите, отколкото за нещо друго.
_DSC2724

Целият град (или поне частта, през която аз минах) е газифициран, което е похвално. Това води до появата на нов детайл в градската среда – изродски, стърчащи от къде ли не отдушници (газоотводи?).
_DSC2726

Навсякъде старите къщи от 60-те и 70-те години са санирани, измазани и със сменени покриви. Улиците са чисти и спретнати.
_DSC2727

В Ботевград има и река.
_DSC2729

А дори офисът на митниците е разположен в красива и спретната къща.
_DSC2730

Прави впечатление, че пред по-големите жилищни блокчета, входните групи са отделени с някакъв вид зеленина. Това придава някакъв уют на мястото, определено е приятно.
_DSC2731

Дори из по-затънтените крайчета и по-големи блокове, навсякъде е чисто. В задните дворове е чисто.
_DSC2732

Готин детайл е, че са запазени старите улични табели, а не са започнали подмяна с новите уродски пластмаси, като в София.
_DSC2733

И така, след няколкочасова разходка из Ботевград, си взимам сбогом със заснежените върхове на заден план.
_DSC2738

И потеглям към мръсната и потънала в смог София.
_DSC2739

Изводът ми – Ботевград малко ме изненада. Положително. Явно малкият град не дава на хората да свинстват много-много. Всеки гледа как двора на съседа му е чист, малко от малко и той го оправя. Явно има и някакви пари в областта (или хората работят в София), защото толкоз санирани, измазани, накипрени къщи – без пари не стават. Което е хубаво, дано повече да имат.

Като за първи път – доволно.

забележка: снимките се кликат и се отварят в пълен размер.

И така, потегляме…

С колегата Кирил решихме отново да направим едно кратко есенно фото-пътуване (за предното може да прочетете тук). Мен, честно казано ме мързеше този път да ставам рано. Не обичам да ставам рано. Не умея да снимам изгрев, нямам тренинг. Да снимаш изгрева е гадно, защото трябва много добре да си подготвен, да знаеш къде да застанеш и да чакаш Светлината да дойде и да обагри избраният обект. Аз, първо съм неорганизиран, второ – обикновено съм на път, очаквайки да имам късмет с изгрева. Е, рядко го имам – та не го обичам това време. Реших, обаче, да не троша хатъра на Кирил и безропотно станах в 5, за да може да го събера с колата и към 6 да сме на пътя.

Този път плана беше неопределен, като генералната цел бяха Белоградчишките скали. Аз очаквах по изгрев да сме на магистралата, което и се случи. Не спряхме на първия виадукт след София, за да снимаме заревото, а след това попаднахме на серия от хълмове в наше дясно, които абсолютно закриваха всичко, което се случва на изток. Чак на Ботевград видяхме първите розови облаци и спряхме да направим по няколко снимки, само и само да имаме изгрев, да не сме съвсем капо.

Леко обезкуражени от необещаващият фото-ден, продължихме по маршрута си. Аз, вече полусъбуден, започнах да виждам разни интересни неща около пътя, за качествено заснемане обаче явно не бях достатъчно с акъла си. След кратка спирка на Враца, за кафе и сандвич, нещата започнаха да си идват на мястото и настроението да става малко по-добро. Транзитно преминахме Враца, Монтана и след известно време, първите характерни за Белоградчишкото плато (дали е плато?) скали се появиха. Слънцето вече беше достатъчно високо, за да очакваме да стигнем, огледаме, ослушаме, че и да снимаме – затова решихме да кривнем от пътя и да пробваме да хванем нещо от „непопулярните“ скали, докато още е рано и Светлината мека и приятна. Какво точно „хванахме“ е трудно да се прецени, но снимките са приложени.

След като се уверихме в бездарието си, решихме да се качваме към туристическите скали, за да си набележим място за залеза, да се ориентираме в обстановката и изобщо – да си съставим план за останалата част от деня. На самите скали – нищо интересно, поне за мен. Гледката е впечатляваща на живо, определено! Мисля, ще е интересно да направя поход из не толкоз известните места, където нещата са като извадени от Гранд каньон. Някой ден и това ще стане, но специално на Калето, с тълпите туристи и платения паркинг.. не, мерси.

За това и оставих Кирил да си се катери по крепостта, а аз с поредното кафе седнах в колата, да слушам приказките на каките от сергиите за сувенири. Занимание, не толкова забавно, като се има предвид, че основната тема беше бумът на Хепатит в града и това коя от тях как го е изкарала преди месец… разговор, който наложи използването на целия запас от мокри кърпички в колата…

След като Кирил се върна с разранени крака поради умната си идея да тръгне с НЕ най-удобните обувки на света, беше решено да идем до Видин, да вземем печат от Баба Вида, да се помоткаме из града и там да хапнем, с предпочитания към ресторант на Дунава. Попътно спряхме да снимаме дърво, като извадено от филма Птиците – пълно с черни гарги(вани). Оглушителни крясъци наоколо и подозрителни части от полето наоколо, направо почерняли от птици.. Добре, че беше ярко слънце, инак щеше да е доста подтискащо преживявавне.

Видин.

Винаги съм обичал Видин. Бил съм там като дете, свързано е със много ярки спомени – самата обстановка, уличките, дърветата – надвиснали над улиците в зелени тунели. Последното ни ходене с Вени беше през 2007ма и вече ми беше домъчняло (повече за това ходене – тук). Излезнахме на Речна гара, с прекрасна гледка към Румъния, огледахме се и решихме да тръгнем към Баба Вида, а пътьом да търсим някаква медицинска помощ за Кирил, който едвам вече ходеше. Според мен помощта трябваше да е психологическа, но реших да не се заяждам със страдащ човек и се ограничих с леки подигравки и оглеждане за аптека.

Крепостта Баба Вида ми се видя западнала. На доста места имаше ограничителни ленти, спиращи преминаването, хора липсваха. Това е добре за снимане (нас като фотографи не ни касае, разбира се), но не е хубаво като за туристическа забележителност.

Обиколката беше бърза и експедитивна, без да разберем нещо ново или интересно, без да разберем защо дадохме по 4 лева за вход. Липсват табели, липсва информация… не знам как трябва да се поддържа подобно място, не искам и нищо лошо да кажа, но някак не ми беше особено полезно това посещение. Ако водя наследника там, ще трябва да се запася с информация от Гугъл и да му цититам факти аз, а не да ги учим заедно там…

Поне видяхме Дунав мост 2, вярно отдалече, но все пак той е там и изглежда добре. Преди да приключим из крайречният парк, аз отидох да направя няколко кадъра на старата Видинска синагога. Това е една прекрасна сграда, която се руши от години, попаднала в плен на разни интереси, лобита, караници и т.н. в еврейската общност. Което е изключително тъжно, тъй като за мен това би трябвало да е една от най-красивите сгради в България изобщо…

Следащата цел на културният ни туризъм из Видин беше да намерим аптека и магазин за чорапи, както и най-накрая да седнем да ядем. И трите цели изглеждаха лесно постижими в центъра на града. Него намерихме лесно, по–притеснително беше когато колите срещу нас започнаха да присветкват с фарове и се оказа, че караме срещу тях в еднопосочна улица… за което искрено се извинявам… Центърът на Видин ме изненада. На влизане в града разказвах на Кирил, че е тъжно, хората напускат, няма работа… безработица и т.н. Центърът беше пуст. Абсолютно. Стъргалото на града, улицата, която по това време на годината и по това време на деня, на това слънчево време – в Пловдив да речем –  не може да се разминеш от хора, във Видин беше абсолютно пуста. Нямаше нито един магазин, който да работи. Нямаше и хора, които да се разхождат… Пусто, че даже и плашещо. В крайна сметка намерихме Vidin Mall, в който имаше и чорапи, и лепенки Нямаше обаче ядене, но пък видяхме реклама на някаква пицария, която се намирала на Речна гара, с тераса с изглед към Дунава. Точно за нас, рекохме и потеглихме да я търсим. Пицарията се оказа с тераса, гледаща към самата речна гара, а не към реката, но вече бяхме гладни и ни беше все едно. Пицата не беше лоша, всъщност. И след унищожаването и, вече беше крайно време да отпрашим обратно за Белоградчик, където да се заредим в очакване на залеза, който да обагри скалите в червено и ние да направим своите шедьоври.

Обратният път мина в леко бърборене и не след дълго се заредихме на площадката, правейки „тестови“ кадри. Тук аз направих глупостта да снимам на F22, за да получа хубави лъчи срещу слънцето, но незнайно защо ме домързя да коригирам за останалите ми кадри, което доведе до ниски скорости на затвора, а те комбинирани с вяртъра и дифракцията, до не толкова рязки кадри.

Част от приятното преживяване бяха и група младежи, които се присъединиха към нас, катерейки се за снимка по околните скали, което караше стомаха ми да се свива, а акъла ми да си припомня номера на Бърза помощ и Гражданска защита. В крайната сметка те бързо си тръгнаха по техните си младежнки занимания, а ние останахме самотно да чакаме златната Светлина. Останахме и с пръст в устата, нищо кой знае какво златно не се появи, но все пак залезът беше красив и с изключение на студа, всичко беше ок. Може би не за снимки, ми като цялостно преживяване. След като слънчо залезе, събрахме катуна и потеглихме към София.

 

 

 

На Монтана вече беше тъмно. Толкоз тъмно, че на небето се появиха хиляди звезди. Решихме да спрем някъде по полето и да направим един-два опита да хванем Млечният път в кадър. Което и направихме, забавяйки се с около половин час от графика. Снимането на Млечния път е лесно – високо ИСО, 20-30 секунди, статив… трудното е снимката да е композирана правилно и да има нещо интересно в кадъра, освен звездите отгоре. Е, аз понеже се провалих в компизирането, добавям и една отфотошопена снимка, да се види какво би било хубаво да се получи в крайната сметка.

Рекапитулация: 15 часа на път. 550 километра. Над 400 кадъра в картата, от които са изтрити над 300, предполагам още поне 50 трябва да изчезнат. Средна скорост 36 километра в час, максимална 136. Ако някой се интересува, мога да сложа и GPS трака, може да се вкара в Google Earth и да се види къде сме се мотали. Крайния резултат за мен беше удовлетворителен. Дори из между тук показаните снимки има такива, с които ако не да се гордея, то поне не се срамувам …

Тъй като Наследникът реши в събота да иде при баба си, ние с Вени бяхме изправени пред сложната дилема дали да се разплуваме в къщи, или да идем на разходка. С колата, разбира се, аз пеша не мога да ходя. Аз настоявах да си седим в къщи и да гледаме телевизия, ама явно извадения предната вечер мъдрец ръчкаше Вени да не седи на едно място. Подпалихме гумите към Самоков, за да заобиколим язовир Искър в малко по-дивия му край. Вени разбира се, заспа в колата, напълно предавайки доверието ми и оставяйки ме да си приказвам сам. В 11 часа на обяд, държа да отбележа.

 

Като пристигнахме, явно съня си беше казал думата и тя заприпка около язовира, бодро нахлупила качулка. Аз от своя страна се чудех как да опазя ушите си от счупване, най-малкото защото леденият вятър така духаше, че определено ги усещах да се веят по него… пък с времето се и вкочаняваха…

 

По отношение на снимането, първо нямаше кой знае какво впечатляващо наоколо, ако не броим боклуците. Ние българите сме големи мърльовци, знаете ли? Тоз рибарски рай е засипан с тонове мръсотия, бутилки, торбички, обувки и възглавници… последните бяха поне 4-5 броя, 2 от които горе край пътя. Кой спи на тях, нямам представа. Изобщо ми е непонятно как може да идеш на излет/риба/барбекю/почивка и след себе си да оставиш такава мръсотия…

 

След като заплаших с бунт, ако не тръгнем незабавно – ми беше показан гигантски космат паяк и бях заплашен, че ще си го намеря в леглото, ако не се държа прилично. Е, държах се прилично, за това и паяка си остава в естествния хабитат. По пътя към Ихтиман забелязахме скромна табелка до незабележима отбивка от пътя, която твърдеше, че в тази посока се намира някой си Шишмановски манастир. Надявам се спирането ми не е било животозастрашаващо, но се шмугнахме в малкото пътче, което като за черен път, се държа много добре с Бимчо. Даже по Милин камък той стене и трака повече… Манастирът е на около километър, като до него пътя минава през прекрасна гора.

 

Ама направо приказна. Направо трябваше да оставим колата и да вървим пеша, но не бях сигурен, че ушите ми вече са размразени, та предпочетохме да се возим. Самият манастир е симпатичен, с доволно облагородена местност наоколо, умилители надписи да си носим боклука обратно с нас и поне 5 гигантски беседки, на които да се нагмуцат събото-неделните поклонници. Предполагам в едно по-топло време мястото става идеално за семейства с деца/кучета/котки/камили/щрауси – които изискват малко грижа и много пространство за тичане.

 

След кратка разходка из гората, плюене по времето, че е навъсено и некрасиво, най-накрая умрели от глад си тръгнахме към София, където със смесени чувства направихме това, което трябваше още от сутринта – да си легнем пред телевизора. И все пак сме доволни де :)

Докато Витоша над София гореше, в къщи беше взето ситуационно решение да се отиде спешно до Копривщица, за да се посади елхичката, която вярно ни служи като коледно дърво последните 2 години. Предната ни служи 3, за което още тогава решихме, че е малко мърляво от наша страна и не е нужно да караме горкото дърво да се мъчи в саксия толкова време. И тъй като Елха едно е посадена в гората на Копривщица, то Елха две трябваше да бъде ситуирана до нея, да си правят компания по елхински.

 

Аз, разбира се, помъкнах фотоапарат, защото Кирил се възторгваше по красотите около Копривщица, две седмици преди това, но нямах голяма надежда за фото-успехи заради проклятието на всички фотографи (а за някои и благословия) – светлината. Трябваше да тръгнем по обяд и после до вечерта да се върнем – което изключваше хубавите часове за пейзажи да бъдат на наше разположение.

 

Елхата беше посадена изключително експедитивно, не без безценната помощ на Вени и Бобо, които свършиха основната работа покрай зариване на корените и поливане. Аз отнесох копаенето, нещо определено странно, предвид естествената ми склонност да се скатавам от работа. Доволни, всички се смъкнахме обратно в града, където мен, след една пилешка супа и бира, ме налегна традиционният неделен мързел и категорично отказах разходки из града, в замяна на излягане на двора и четене на „Съемка обнаженной натуры“ – или нещо подобно.

 

След като младите се налудуваха, а старите се изгърчиха с болки на гърба от неудобните счупени столове (къщата вече е зазимена, пък и нали споменах, че ме мързеше, за да си вадя и удобен стол от вътре), настана време за прибиране, където успях да щракна тези изгледи от Стара планина. Те някак ми „разбудиха апетита“, което доведе до това половината останал път да търся с поглед „онова самотно оранжево дърво, заобиколено от зелени борове“, което бях видял на идване. Е, не го намерих, което още веднъж доказа максимата, че щом видиш кадър за снимане – трябва да спреш и да го „вземеш“, инак нямаш шанс…

 

Добра разходка се получи, въпреки всичко (включително мускулната треска на другия ден).

 

Първите дни на Октомври донесоха и първите сутрешни мъгли, дъха на есен и желанието да поснимаме някъде на шаренко. След като варианта за обиколка из Родопите отпадна за втората половина на месеца или началото на Ноември, беше решено с Кирил – колега от службата – да поемем по обиколен маршрут София – Петрохан – Вършец – Лакатник – София. Надявах се по Петрохан есента да е дошла, както и през прехода Вършец – Лакатник, където принципно е много красиво и без да е есен. Беше решено да тръгнем в 6 най-късно, след като изгрева е в 7:30, да може да го видим някъде преди Петрохан, а след това да чакаме златния час преди залеза по Искърското дефиле и да се надяваме да хванем хубава светлина по скалите.

Речено – сторено, в 6 взех Кирил и потеглихме с пълна сила към Петрохан, разбира се не без да се загубя по пътя и да хвана към Мировяне… нормално за моите авто-пътешествия.

Времето беше мрачно, влагата във въздуха правеше нещата ефирни, но не като в истинска мъгла, а само леко hazy, ама в неприятния смисъл на думата (даже не и знам превода на български). Малко след като почнахме да катерим пътя към Петрохан отляво се откри долина, която изцяло беше в плен на мъглите. Слязохме от колата да открием снимачния ден, което доведе до бързо намокряне на обувките в сутрешната роса, както и кадри, които не си залужава да показвам.

Като капак установихме, че изгрева ни се пада зад някакъв хълм, няма нищо интересно наоколо и просто губим хубавата светлина в място, което с нищо не ни се показва фотогенично. След още 5 минути приближихме някакво село, което на мен ми се стори подходящо за следващо спиране и там направих един – два кадъра, които показвам по-долу.

В същинския проход Петрохан навлезнахме вече под лъчите на слънцето, като нищо наоколо не ни се струваше подходящо за снимане, а и още ни беше студено от 5те минути в росата час преди това. Решихме, че така и така изпускаме времето за снимане, то поне да избързаме към Вършец, на 10тина километра от който по Google maps бях видял, че има малък язовир, около който има път и там се надявах да хванем някое отражение с все още косата светлина. Язовира се оказа ограден от всякъде с бодлива тел, табели „вододайна зона“ и прочее, които ние като законопослушни граждани решихме да не нарушаваме.

Град Вършец минахме гратис. Нещо, което сега отчитам като грешка, защото винаги минавам гратис през Вършец, а не знам защо нещо ми подсказва, че там има какво да се види и че е симпатичен малък град. Дали са чистите улици или нещо друго – не знам, но определено някой ден трябва да направя нарочна екскурзия до Вършец.

Малко след града, пътят минава покрай малка рекичка, идваща от него – съдейки по мириса на канализация. От колата гледката ми се стори пасторална, заслужаваща един клик на затвора на фотоапарата и спрях на първата възможна отбивка, която даже си имаше пътечка за към реката. Долу обаче установихме, че освен 2-3 скали, друго приличащо на брод няма, а интересното за мен се криеше от другата страна. Малко чудене и скочих по скалите – преминах безопасно. Кирил реши, че това е прекалено авантюристично за него и отказа да се присъедини, а аз подигравайки му се, продължих към малкото приточе на реката, което ми беше хванало окото. След 4-5 снимки, които още в окуляра се виждаше, че не стават за нищо, тръгнах да се връщам и там – греда. Лесното прескачане през 3 скали и последна стъпка на равна земя, сега изглеждаше … хм.. на обратно – равна земя, 2 малки скали и една на около 50-60 см над нивото на водата. Аз трудно бих се качил на 50 см и при равна земя, камоли от хлъзгав камък в средата на река. Кирил предложи да търся брод нагоре или надолу, докато ехидно ме снимаше. Аз – със статив, камера, чанта с обективи и телефон в джоба, реших че съм много отворен – прескочих – цамбурнах, потопих статива, пазейки фотоапрата залепих тяло на скалата и така си изкълчих крака, че имах чувството, че е счупен. След известно близане на раните (фигуративно казано, реката доста миришеше на тоалетна, че да искам да ближа нещо от нея) и установяване на щетите, от които излезе: един изкълчен и подут крак, 5-6 издрани места по ръцете и няколко синини пак по тях, но пък за щастие без поражения по техниката, беше решено да продължим нататък вече с леко поувяхнал ентусиазъм.

На Лакатник излезнахме към обяд, нещо което беше криво в два аспекта – светлината не става за фотография, а второ – там няма нищо за ядене. Та, ни рак, ни риба. Решихме, че посоката трябва да бъде Враца, за да може нещо все пак да ядем, а пък ще имаме време да идем да хапнем и после да се върнем и да минем цялото дефиле по залезно време, че да се насладим на красотата му от фотографска гледна точка.  Враца ни посрещна с мръсен номер – голям паркинг зад паметника на Ботев, където ни взеха левче на час, пък на 20 метра от там по синята зона на града, която е безплатна през почивните дни, беше пълно с места за паркиране. След като извършахме целия център да намерим място за ядене, което да прилича на място за ядене седнахме в „Тракийска принцеса“ – вкусно и нормално – препоръчвам.

 

Връщането към дефилето изви в леко неочакван обрат, като решихме да се качим до Околчица, така щото да вземем печат от 100те национални туристически обекта, там пък на хижата ни изненада бележка, че печатът е всъщност във Враца… Та който разчита на печат от Околчица – да си предвиди и време за път до Враца (информация към 07.10.2012, уточнявам, защото супер мразя като търся такава информация из нета да не знам към кога е актуална).

 

Оказа се, че от Околчица има супер пряк път, който извежда направо на Ритлите до Люти брод. Разбира се, трябваше да се загубя – дори с подкрепата на GPS-a – за да разберем за този път. Както и да е, спести ни няколко километра и минаване през Мездра – град, който някак интуитивно отбягвам, даже и сам не знам защо. Може би трябва да направя и на него специално посещение, за да се разбера веднъж завинаги с чувствата си към него.

 

Малко след Люти брод и малко преди Черепишкия манастир, реката прави чудесни завои (меандри?), където скалите са вълшебно красиви, но не и под пряките лъчи на слънцето в 4 следобед, не и без кьораво облаче в небето. Все пак започнахме да спираме по-често за снимане, леко ободрени от хапването и предвкусващи наближаващия златен час.

Това продължи до около 5 часа, когато небето от запад започна да се пълни с облаци, слънцето започна да се крие зад тях, а Вени от София даде оперативни сведения за метеорологичната обстановка – „Тук много притъмня, духа вятър и е гадно“. Е, скоро стана гадно и при нас, а ние с помръкнал ентусиазъм бавно се добрахме до София без кадри, с които можем да се похвалим.

 

В крайната сметка минахме около 300 километра, пребих се, по едно време гладувахме, нищо не заснехме, но пък беше забавно и красиво по пътя. Кирил също каза, че му харесало…

Къде попаднах?

Това е моя личен блог, в който пиша нещата, които ме интересуват или просто искам да споделя. Има теми за дизайн, фотография, ежедневие, пътеписи и настроения - всичко, което ми дойде на акъла.

Текущата тема на блога е дело на Design Disease, за което им благодаря - ние дизайнерите трудно правим дизайн за самите себе си :)

June 2021
M T W T F S S
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930