Пътнописи Category

По празниците София е чудесно пуста, което беше и предпоставка за кратка разходка с Вени и Бобо из центъра. Времето също беше на наша страна, свежо след дъжда, слънчево и приятно.

Дори и от снимките си имам фаворит. Кой обаче, ще запазя за себе си…

Ако ви се гледат хубави снимки от зимна Копривщица – Никола Гударовски е направил известно количество, за което малко му завиждам. Приятно гледане/четене.

Решихме тоз’ уикенд с Вени малко да избягаме от София и напрегнатото ежедневие. Навреме дойде и изръчкването от колега да го заведем на ски, защото тамън започнал да се учи и му е мерак да кара. След организаторската намеса на Вени и явната незаинтересованост на останалите страни, хотелът беше избран – Джамбазки в Говедарци. Съвсем спокойно мога да ги похваля – и отношението им беше готино и приятелско, условията чудесни, а кухнята изключително вкусна. Рядко ми се случвало да седна в кръчма и да искам да поръчам и опитам от всичко в менюто.

Като пристигнахме в събота, след бързо разхвърляне на багажите се отправихме към ски пистата, където по план-програма трябваше 3/4 от екипа да кара, а останалата 1/4 да го играе фотограф из гората.  Да, ама на пистата се провеждаше някакво детско състезание, по тази причина нямаше места на паркинга и моята 1/4 изигра и ролята на такси, за което – дължа да отбележа – пари не получих, нито бакшиш.

След като стана ясно, че за мен и колата няма място по ски пистите,  паркирах кротко пред хотела и започнах да се раздвоявам – дали да се отдам на природата си, като си легна – или да подхвана друмищата с надежда да уловя някоя снимка за колекцията от нищо не струващи кадри. На помощ дойде собственикът на хотела, който ме прати за зелен хайвер – разбирай – на един часов преход в едната посока, към някакъв параклис. Аз мъжки се направих, че един час път в едната посока е нищо за стройното ми тяло, а тайно псувах защо изобщо попитах за забележителности. Още по-неприятно беше и описанието на маршрута: “първо са 20-тина минути доста стръмно, после 20-тина полегато и пак 20-тина доста стръмно”. За да не се издам, че съм лигльо, приех стоически и тръгнах в указаната посока.

След първите 20 минути не се виждаше и помен от полегато – освен тялото ми, което напираше за такова положение. Сърцето се опитваше да се покаже през гърлото, да види на къде съм тръгнал, а снегът хич не помагаше, разтопен в слънчевите петна, често “галеше” чатала ми, като пропадне някой крак. След около час, когато се предполагаше да съм на крайната точка – бях стигнал едва до края на “полегатото”, намерих няк’ва полянка, на която разхвърлях дрехите (якето де, не съм правил нудистки изпълнения) и с треперещи (но не от вълнение) ръце разпънах статива и се огледах наоколо.

Още при тръгването беше ясно, че снимки няма да станат – с това ярко слънце и чисто синьо небе – но за регистрация на събитието си заслужаваше. След като напълних гърди с чист планински въздух, примесен с отровите от един брой черен Дънхил, събрах катуна и закуцуках още нагоре. Все пак ме очакваше някакъв параклис, на поляна, позволяваща обзорна гледка към долината на Говедарци и върховете на Рила отсреща.

След още 20-тина минути затъване в снега, псуване на изгарящото слънце (странни животни сме хората, нали?) и плахо оглеждане за мечки, стигнах до нова полянка, където общо взето се повтори сценарият от предишната полянка, с едно важно допълнение. Реших, че вече съм достатъчно високо, че най – вероятно, ей-зад-онзи-баир, е и самият параклис и няма никакъв смисъл да се катеря до него, след като и тук си ми е добре. А има и път обратно, нещо което неистово мразя. Снимки, дънхил, вода (двупосочно) и хайде надолу.

Настроен за откровение, мога да споделя, че слизането ми е по-отвратителното движение от изкачването, макар като се изкачвам да не мисля точно така… Час и нещо време, обаче, се бяха оказали достатъчно за Слънчо да разтопи още повече кишата под краката ми и слизането започна да прилича на смесица между кошмар и комедия – с непрестанна борба за надмощие между двата жанра. Успокоих се чак като почнах да чувам градските псета и през ума ми се стрелна радостната мисъл, че дори да счупя крак – от там ще мога и пълзешком да се прибера, пък после ще му мисля.

Слязох. По-важно, без счупен крак.

Една шкембе чорба по-късно тръгнах да прибирам и скиорите. 1/3 от тях караха ски, 2/3 си лежаха на слънцето. Странно излизане за ски, но аз нямам право да се учудвам, защото и аз токущо бях направил нещо изключително за офисната ми натура, за което заразказвах с плам, който не повяхна особено дори като ми беше показано как виртуозно съм си съдрал обувката. Някак тъй, естествено дойде и гениалното ми умозаключение, че този склон ще бъде добре огрян от залеза и ако не ме мързеше толкоз, може би ще е хубаво да идем до Мальовица, там да снимаме обагрените в червено, като ушите ми, гранитни зъбери на върха. Шефът рече – ми хайде да отиваме, пък аз явно настроен авантюристично за този ден, се съгласих. Още повече щом Той казва. Останалите 2/4 от екипа реши да изтърпи тегобите на горещата сауна, а аз, с мокри крака се качих на колата в посока Мальовица.

Нещо ми писна да пиша, пък и едва ли някой читател е стигнал до тези редове, предполагам всички вече са заспали – та накратко. Стигнахме рано, нещо което ми е голям проблем и в живота. Върховете бяха пожълтели, ама имаше да почакаме още време до червен залез. А и не знаехме дали върхът не потъва в сянка преди Нейно Величество Светлината да придобие вълшебния червен цвят на залеза.  Пихме по един чай, поразходихме се насам – натам, колкото да привлечем вниманието на местните спасители, които ни питаха от коя медия сме. И чак когато пръстите на краката ми започнаха да се отчупват един по един, решихме – залез няма да снимаме, ще дойдем друг ден специално. “Я, скивай ся небето какво е празно, няма кьорав облак – нищо интересно няма да се получи…” та подвихме опашки.

Вечерта – кръчма, ракия и сън. Опита ми да снимам startrails беше абсолютно неуспешен – незнайно как, вместо 25 минути, експозицията беше станала 25 секунди. Всъщност, аз имам подозрения как се е получило, но ми е неудобно да обвинявам ракията…

Следващият предиобед беше посветен на кротка разходка из Говедарци, където Шефът снимаше наляво и надясно, а аз се псувах, че съм понесъл тежката камера.

Обяд и София. Край.

 

Една кратка, еднодневна разходка до Копривщица през изминалия уикенд. Беше зареждащо, същевременно и уморително – за първи път с Беемвето по подобен снежен път. Бимчо се представи нормално и пътя на връщане беше удоволствие.

В Копривщица времето е замряло. Според прогнозата ни очакваше слънце, но самото то не реши да ни чака и остана да грее над Балкана и подбалканския път. В града се чува само смеха на децата, използващи калдаръмите за пързалки, всичко останало се е изпокрило от студа. Хем студа не беше голям за тамошните стандарти.

Снимката може да се клика и води до галерия във Фейсбук. Би трябвало да се вижда от всички – регистрирани или не.

Дойде и времето да “избягаме” за малко от ежедневието и с Вени подпалихме гумите към морето. Само двамата, като едно време. Е, вярно само за 3-4 дена, но и това си е нещо. И след като миналата година в цялата държава се скъса да вали, а ние в Приморско се илежавахме на плажа, то този път нямахме тоз късмет и времето беше намръщено и студено. Чудесно време за излежаване в хотела, или за разходки, което и направихме. По-долу има няколко снимки, чисто илюстративни, а и както не веднъж съм казвал – гол Жеков не е лицеприятна гледка, та няма да включвам подобни снимки…

За къде без Синеморец и устието на Велека.

(more…)

Къде попаднах?

Това е моя личен блог, в който пиша нещата, които ме интересуват или просто искам да споделя. Има теми за дизайн, фотография, ежедневие, пътеписи и настроения - всичко, което ми дойде на акъла.

Текущата тема на блога е дело на Design Disease, за което им благодаря - ние дизайнерите трудно правим дизайн за самите себе си :)

March 2024
M T W T F S S
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031