Разхвърляни Category

След известна дилема какво да си напазарувам с един подарък ваучер от колегите ми + един подарък “ваучер” от тъстовете ми, реших да взема този сравнително евтин и универсален обектив. Липсваше ми диапазона 100-200 милиметра – като прегледах старите си файлове от пентакс-а се оказа, че доста съм снимал в този диапазон. Това пък, че 50/1.8, както и харесания от мен статив ги нямаше наличен във Фотопавилион, също натежа. Та трилемата – 50мм/55-200/статив – се реши в полза на второто. Доволен съм. Някой ден може да напиша и по-подробно ревю, но за сега впечатленията ми са чудесни. Има какво много да се желае по отношение на качеството на изработката – обектива си се усеща пластмасов и евтин, но като качество на картинката превъзхожда цената.

Авто-фокуса също е съотносим с цената. Не особено бърз и доста шумен, но нищо драматично. При подходящи светлинни условия, каквито така или иначе са необходими за обектив с подобна светлосила – нищо притеснително в реална ситуация.

Боке-то е съвсем приемливо, което го превръща в чудесен портретник за домашно ползване. Изобщо – бюджетен обектив за любители, евтин, лек и практичен. Няма да се откажа от 70-300 VR де, но предполагам ще си го купя единствено да си начеша крастата, а не защото толкова ми трябва.

Снимките са от Борисовата градина, в обедната почивка. Това и определя острата светлина, когато слънцето не е зад облак. Напоследък не снимам много, още по-малко подобни сюжети и това си беше едно упражнение, което малко ме ободри фотографски, макар самите кадри да са далече от представата ми за добри снимки. Пък и беше приятно да се разходи човек, да усети как идва пролетната свежест.

 

p.s. Ако не е ясно, снимката се клика и отваря по-голяма…

Мисли от Чърчил

In: Разхвърляни

 

National Archives of Canada - Yousuf Karsh

Уинстън Чърчил е известен със своята твърдоглавост, ексцентричност, силна воля и характер, както и с войната срещу Хитлер. Чувството му за хумор е останало леко в страни от изградения образ на политика и държавника. Та, ето няколко негови хрумки – за добър ден…

1. Учителите притежават власт, за която министър-председателят може само да си мечтае.

2. Аз взех от алкохола много повече, от колкото той взе от мен.

3. Вродения порок на капитализма е, че разпределя неравно благата. Вроденото достойнство на социализма – че разпределя по равно нищетата.

4. Не се бойте от бъдещето. Вглеждайте се в него. Не се подлъгвайте, но и не се бойте. Вчера застанах на капитанския мостик и видях огромни като планини вълни и носът на кораба, който уверено ги разцепваше. Запитах се – защо корабът побеждава вълните, независимо, че те са много, а той един. И разбрах. Причината е, че корабът има цел, а вълните не. Когато има цел, винаги постигаме това, което искаме.

5. Един добър начин да си развалите отношенията, е да започнете да ги изяснявате.

6. Нанси Астор му подхвърлила: “Ако бях ваша жена, щях да ви сипя отрова в чая”. Чърчил галатно отвърнал: “Ако бях ваш съпруг, с радост щях да си изпия чая.”

7. Вземете ми пурата и веднага ще ви обявя война!

8. Дълголетието си дължа на спорта. Никога не съм се занимавал с него.

9. Бележка, добавена на една от речите му: “Ако довода е слаб – повиши глас.”

10. Победата не е окончателна, поражението не е смъртоносно – да вървиш напред, ето това е важно. Успеха не е окончателен, неудачите не са фатални, значение има само мъжеството да продължиш напред.

11. Да гледаш твърде далеч в бъдещето е недалновидно.

12. Песимистът вижда трудности във всяка възможност, а оптимистът – възможности във всяка трудност.

13. Най-добрият аргумент против демокрацията – петминутен разговор със средния избирател.

Edit: Изрових още няколко:

14.  Винаги съм готов да се уча, но не винаги се радвам като ме поучават.

15. Успехът е умението да скачаш от неуспех на неуспех, при това не губейки ентусиазъм.

16. Когато бях млад, съблюдавах принципа да не пия нищо алкохолно до обяд. Сега, когато вече съм стар, принципа ми е да не пия нищо алкохолно до закуска…

17. Обичам прасетата. Кучетата ни гледат отдолу-нагоре. Котките ни гледат отгоре-надолу. А ето, прасетата ни гледат като равни.

18. Ако желаете да постигнете цел, не бъдете деликатни или умни. Използвайте груби прийоми. Удряйте директно в целта. А после се върнете и ударете пак. И пак.

Решихме тоз’ уикенд с Вени малко да избягаме от София и напрегнатото ежедневие. Навреме дойде и изръчкването от колега да го заведем на ски, защото тамън започнал да се учи и му е мерак да кара. След организаторската намеса на Вени и явната незаинтересованост на останалите страни, хотелът беше избран – Джамбазки в Говедарци. Съвсем спокойно мога да ги похваля – и отношението им беше готино и приятелско, условията чудесни, а кухнята изключително вкусна. Рядко ми се случвало да седна в кръчма и да искам да поръчам и опитам от всичко в менюто.

Като пристигнахме в събота, след бързо разхвърляне на багажите се отправихме към ски пистата, където по план-програма трябваше 3/4 от екипа да кара, а останалата 1/4 да го играе фотограф из гората.  Да, ама на пистата се провеждаше някакво детско състезание, по тази причина нямаше места на паркинга и моята 1/4 изигра и ролята на такси, за което – дължа да отбележа – пари не получих, нито бакшиш.

След като стана ясно, че за мен и колата няма място по ски пистите,  паркирах кротко пред хотела и започнах да се раздвоявам – дали да се отдам на природата си, като си легна – или да подхвана друмищата с надежда да уловя някоя снимка за колекцията от нищо не струващи кадри. На помощ дойде собственикът на хотела, който ме прати за зелен хайвер – разбирай – на един часов преход в едната посока, към някакъв параклис. Аз мъжки се направих, че един час път в едната посока е нищо за стройното ми тяло, а тайно псувах защо изобщо попитах за забележителности. Още по-неприятно беше и описанието на маршрута: “първо са 20-тина минути доста стръмно, после 20-тина полегато и пак 20-тина доста стръмно”. За да не се издам, че съм лигльо, приех стоически и тръгнах в указаната посока.

След първите 20 минути не се виждаше и помен от полегато – освен тялото ми, което напираше за такова положение. Сърцето се опитваше да се покаже през гърлото, да види на къде съм тръгнал, а снегът хич не помагаше, разтопен в слънчевите петна, често “галеше” чатала ми, като пропадне някой крак. След около час, когато се предполагаше да съм на крайната точка – бях стигнал едва до края на “полегатото”, намерих няк’ва полянка, на която разхвърлях дрехите (якето де, не съм правил нудистки изпълнения) и с треперещи (но не от вълнение) ръце разпънах статива и се огледах наоколо.

Още при тръгването беше ясно, че снимки няма да станат – с това ярко слънце и чисто синьо небе – но за регистрация на събитието си заслужаваше. След като напълних гърди с чист планински въздух, примесен с отровите от един брой черен Дънхил, събрах катуна и закуцуках още нагоре. Все пак ме очакваше някакъв параклис, на поляна, позволяваща обзорна гледка към долината на Говедарци и върховете на Рила отсреща.

След още 20-тина минути затъване в снега, псуване на изгарящото слънце (странни животни сме хората, нали?) и плахо оглеждане за мечки, стигнах до нова полянка, където общо взето се повтори сценарият от предишната полянка, с едно важно допълнение. Реших, че вече съм достатъчно високо, че най – вероятно, ей-зад-онзи-баир, е и самият параклис и няма никакъв смисъл да се катеря до него, след като и тук си ми е добре. А има и път обратно, нещо което неистово мразя. Снимки, дънхил, вода (двупосочно) и хайде надолу.

Настроен за откровение, мога да споделя, че слизането ми е по-отвратителното движение от изкачването, макар като се изкачвам да не мисля точно така… Час и нещо време, обаче, се бяха оказали достатъчно за Слънчо да разтопи още повече кишата под краката ми и слизането започна да прилича на смесица между кошмар и комедия – с непрестанна борба за надмощие между двата жанра. Успокоих се чак като почнах да чувам градските псета и през ума ми се стрелна радостната мисъл, че дори да счупя крак – от там ще мога и пълзешком да се прибера, пък после ще му мисля.

Слязох. По-важно, без счупен крак.

Една шкембе чорба по-късно тръгнах да прибирам и скиорите. 1/3 от тях караха ски, 2/3 си лежаха на слънцето. Странно излизане за ски, но аз нямам право да се учудвам, защото и аз токущо бях направил нещо изключително за офисната ми натура, за което заразказвах с плам, който не повяхна особено дори като ми беше показано как виртуозно съм си съдрал обувката. Някак тъй, естествено дойде и гениалното ми умозаключение, че този склон ще бъде добре огрян от залеза и ако не ме мързеше толкоз, може би ще е хубаво да идем до Мальовица, там да снимаме обагрените в червено, като ушите ми, гранитни зъбери на върха. Шефът рече – ми хайде да отиваме, пък аз явно настроен авантюристично за този ден, се съгласих. Още повече щом Той казва. Останалите 2/4 от екипа реши да изтърпи тегобите на горещата сауна, а аз, с мокри крака се качих на колата в посока Мальовица.

Нещо ми писна да пиша, пък и едва ли някой читател е стигнал до тези редове, предполагам всички вече са заспали – та накратко. Стигнахме рано, нещо което ми е голям проблем и в живота. Върховете бяха пожълтели, ама имаше да почакаме още време до червен залез. А и не знаехме дали върхът не потъва в сянка преди Нейно Величество Светлината да придобие вълшебния червен цвят на залеза.  Пихме по един чай, поразходихме се насам – натам, колкото да привлечем вниманието на местните спасители, които ни питаха от коя медия сме. И чак когато пръстите на краката ми започнаха да се отчупват един по един, решихме – залез няма да снимаме, ще дойдем друг ден специално. “Я, скивай ся небето какво е празно, няма кьорав облак – нищо интересно няма да се получи…” та подвихме опашки.

Вечерта – кръчма, ракия и сън. Опита ми да снимам startrails беше абсолютно неуспешен – незнайно как, вместо 25 минути, експозицията беше станала 25 секунди. Всъщност, аз имам подозрения как се е получило, но ми е неудобно да обвинявам ракията…

Следващият предиобед беше посветен на кротка разходка из Говедарци, където Шефът снимаше наляво и надясно, а аз се псувах, че съм понесъл тежката камера.

Обяд и София. Край.

 

Една кратка статия, посветена на известни, но неизричани мисли, които касаят не само сватбените агенти, но и всички freelance професии – дизайнери, флористи и т.н.

Ще организирате сватбата си, но решавате да използвате услугите на сватбена агенция, която да ви помогне с детайлите, да ви улесни и спести време, нерви и пари. Намирате тази агенция, която на пръв поглед ви допада най-много и решавате да си направите среща. Но, о, ужас – те нямат офис!

Истината е, че много хора реагират така, автоматично изключват подобни агенции от списъка си и отказват да работят с тях. На пръв поглед логично поведение, първосигнално. Нека обаче погледнем по-подробно какво стои зад „нямаме офис” и дали наистина това е показателно за професионализма на дадена агенция.

Човек, който се занимава с организиране на събития трябва да бъде мобилен, защото естеството на работата му изисква да се среща с различни хора, подизпълнители, доставчици. С тях договаря по-добри условия, които да може да предложи на клиентите си в последствие. А динамиката на работата в днешно време изисква подобни срещи да се организират на удобно и за двете срани място. За да се организира едно събитие и в частност сватба е нужна много добра подредба на задълженията, срещите, дейностите, трябва да се изработи стриктен план за работа. Обикновено това се случва на компютър, който заедно с телефона е основното средство за комуникация освен личните срещи. Още при поемането на ангажимента за организиране на събитие, сватбеният организатор подготвя и изпраща началната информация на младоженците. Това са списъци с нужните за сватбата вещи, възможните ритуали, игри и т.н. По време на цялата организация агентът си води документация за взетите решения, избраните фотографи, DJ-и, флористи, производители на торти, фирми за покани и всички подъзпълнители, които имат отношение към сватбеното тържество. Документалното и писменото оформяне на една сватба е само част от организацията. Консултациите с младоженците, лични или чрез писма са основната дейсност. Чрез тях се изяснява всяка подробност, напасват се желанията и очакванията за крайния резултат. При необходимост сватбеният агент придружава младоженците до някой от подизпълнителите или организира общи срещи. Така съумява да бъде максимално полезен и ефективен. Това важи с пълна сила и при организирането на всякакъв род събития.

С две думи – офисът на един организатор на събития е там, където е самият той, компютърът и телефонът му. Всичката необоходима информация – снимки, текстове, разпределение на ресторнати, украси, контакти на подизпълнители, календар със срещи и т.н са винаги с него. А самият той може да бъде там, където е нужно, улеснявайки клиентите си и хората, с които работи. Не е нужно да пътувате в задръстванията, за да стигнете до офис с бюро и компютър, когато можете да направите срещата на удобно за вас място, в приятен ресторант или сладкарница.

Не на последно място е и фактът, че поддържането на офис помещение автоматично се отразява на цената на услугата.

С всичко написано до тук не искам да кажа, че наличието на офис е нещо лошо, но определено не е задължително. Качеството на дадена услуга зависи от изпълнителите и, от професионализмът на хората анагажирани с нея. За това, не отказвайте среща само поради липса на офис, направете преценката си след разговор за това какво можете да получите насреща и дали то ще отговори на изискванията ви.

 Източник: Черга 

Къде попаднах?

Това е моя личен блог, в който пиша нещата, които ме интересуват или просто искам да споделя. Има теми за дизайн, фотография, ежедневие, пътеписи и настроения - всичко, което ми дойде на акъла.

Текущата тема на блога е дело на Design Disease, за което им благодаря - ние дизайнерите трудно правим дизайн за самите себе си :)

March 2024
M T W T F S S
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031