The Last Folder

… се вдигнахме в 5 часа – по нощите – и отпрашихме към Родопите. Виновен за което беше Евгени Динев, чиито снимки и маршрут, видях ден – два по-рано.

*забележка: снимките се отварят в цял размер, тук на превюта са малко замазанки…

Планът беше мътен и неопределен, но включваше в себе си снимане на изгрев нейде около Железница или след Железница – посока Самоков. Гредата беше ударена, когато на Железница бяхме  в 5:45, а изгрева според SunCalc трябваше да настъпи в 7:30. Решихме, че може би е мъдро да не седим  на едно място, имайки предвид, че ни чака път до Девин. Изгрева ни застигна на Костенец, като разбира се, бяхме долу в дерето…

(more…)

… и се озовахме във Варна. Тоест, нещата не се случиха чак толкова случайно. Тръгнахме си направо за Варна, в шест без десет, в събота. Сутринта. Идеята беше да пътуваме по подбалканския път – бавно, продължително, напоително да се любуваме на есенните пейзажи наоколо, а като бонус – и да ги снимаме в прекрасната и мека сутрешна светлина.

*забележка: снимките се отварят в цял размер, тук на превюта са малко замазанки…

Първата изненада беше, че изгрев всъщност нямаше. Тоест, то изгрев е имало, но нас не ни огря – в буквалния смисъл. Небето беше навъсено и казваше “прибирайте се обратно, ей”.

(more…)

В неделя на път за Копривщица гледките бяха страхотни. Пътя се вие между пожълтели и почервенели дървета, зелените борове надничат от тук и там, а заснежените върхове на Стара планина са чудесен бекграунд за снимки. Небето беше ясно синьо, видимост – километри. Естествено, не спрях да снимам, а се разбрах с Кирил да избягаме от работа в понеделник следобед и да идем да дебнем залез. И пак – естествено, като пристигнахме на Гълъбец, паднаха едни облаци, маранята ограничаваше гледката до няколко километра, небето беше сиво, на Буново дори слънцето изчезна.

С леко увесени носове, ние продължихме до Антон, където оставихме колата и се втурнахме през нивите на хората, да хванем последните слънчеви лъчи, които успяха да си пробият път през димката.

(more…)

Оказва се, че няма нищо невъзможно на този свят. Аз малко скептично подходих към идеята за разходка до “прословутия завой” на язовира с тръгване по обяд, но Жоро и Кирил ме убедиха, че било ок. Щом ги навих и някой от тях да кара на връщане, ако ме е шубе по тъмното, всичко останало беше лесно. В Родопите вече е есен, и следващите (това се пише на 20ти октомври 2014) дни до седмица ще е супер красиво.

Минавайки през Асеновград трябваше да се качим на калето, дори само за да разгледаме гората от високо.

Северната част на Родопите е ярка и цветна, като черга.

Надвиснаха и няколко облака, което позволи няколко снимки от там. По пладне само така е възможно.

Пътят между Асеновград и Кърджали премина в ахкане и охкане колко е красиво всичко наоколо. Но не смеехме да спираме, за да не испуснем хубавата светлина на “завоя”. Никой от нас не беше ходил, не бяхме сигурни дали ще го намерим лесно, какво ни очаква и т.н. Чак след като минахме Кърджали и наближихме на 10тина километра по GPS, направихме по някоя и друга снимка. А в Кърджали ще трябва да ида специално, за да го разгледам.

Самия “завой” е живописен, спор няма. Пътя минава точно покрай това място, може да снимаш и от прозореца на колата. Като пристигнахме беше още рано и имахме време да потърсим точното място за снимка.

Наоколо се гънат Родопите.

Малко по малко светлината започва да става мека и всичко да порозовява.

Приближени, бреговете заприличват на фиорди.

Клише с дърво и скала…

Задължителната напоследък дълга експозиция.

Слънцето се скрива зад хълмовете и ние се озоваваме в сянката. Затова пък небето и облаците се обагрят красиво.

Още малко и ще стане тъмно.

Решаваме в крайна сметка да видим какво има и наоколо.

А отраженията също се обагрят в червено.

Накрая казваме довиждане и отпрашваме към София.

Равносметка. На мен ми хареса. Кърджали и Хасково трябва да ида да ги разгледам отделно, за по един ден, като градове. Димитровград също. Минавал съм през трите отдавна и спомените са ми доста двузначни, а сега, дори нощно време ми се сториха чисти и подредени градове. Интересно. Природата на Родопите е прекрасна. Но това ние си го знаем :)

Второмайско утро, светло и свежо. Настроението е приповдигнато, все пак вчера в бил ден на труда и всички са си почивали. Подсвирквайки под сутрешния си душ, вече напомпан с кафе, чувам през открехнатата врата на банята Бобо да търчи из цялата къща и да пее с пълен глас “.. но кога се там съзира Козлодуйски браг, ДУМ…”, като на ДУМ задължително има скок трупешката. На ламинат кънти доста, да знатете. Аз, свеж като репичка, някак на шега му викам – искаш ли да се качим на колата и да те заведа да го видиш тоз Козлодуйски бряг и кораба Радецки? Той каза да, майка му въздъхна, та приготвихме по една тениска за преобличане – и газ. Питам го – на отиване по магистралата и на връщане по малките улички, нали? Той вика – нее, и на отиване и на връщане по малките улички. Та – Петрохан, Берковица, Монтана, Вълчедръм, Козлодуй. На връщане през Бяла Слатина, Кнежа, Червен бряг, Луковит и Ябланица. 10 часа. Бобо е герой!

Пътя през Петрохан е несправедливо обвиняван, че е лош и незнам си какъв си. Път като път, без драми. Няма и особено движение.

Но пък е живописно и красиво.

В ниските части пролетта цъфти с пълна сила.

А селцата се гушат срамежливо край пътя.

Слизаме от прохода и се насочваме към Монтана.

Дори градовете с бетонни грозотии изглеждат добре в ярки синьо и зелено.

А дунавската равнина прави небето огромно.

Църквата във Вълчедръм. Според уикипедия тя е копие на Ал. Невски в София. Умалена. Впечатлява, всъщност. За това малко градче е непропрционално голяма … цялата във врачански камък. Красиво, не пропускайте.

Край пътя се редят ярките петна на нивите.

И красивите сенки на дърветата.

Направо wallpapers.

А там, отсреща, е Румънско.

На Козлодуй. От 20 коли, 10 трябва да са паркирани точно пред Радецки. Не може горе, на паркинга. Предполагам, че ако имаше лесно и на самия кораб щяха да паркират. Все пак – да се ходи е трудно…

Но пък Бобо е доволен!

И горд от историята.

Време е за обратния път.

Но за начало тръгваме още на изток.

Те самите полета казват “ела ме виж, мини покрай мен”.

Добре де, спирам с патоса. Щото и небето нещо се намръщи.

Май ще вали.

И то точно в посоката, в която се движим.

Това си буря, няма спор.

А пътя се извива ту в страни от нея – ту диретно срещу нея.

Скакалците на АЕЦ-а – така кръстих тия джаджи.

А тази снимка много си я харесвам, само да кажа…

Хм, дали не поразминава малко бурата? Може би ще я заобиколим някак?

От ляво ще остане? Те овцете се събират, ама може би все пак…?

Или пък не?

Не…

Хвана ни в Червен бряг. Потопи града. Спрях да чакам на един площад, пред нас и зад нас от наклонените улици се лееха реки. Ама буквално. Главния път през града – непроходим. Трябваше по малките улички да се измъкнем. Бе, беше си доста страшно, особено с малко дете в колата… Бррр…

За сметка на това Бобо през цялото време повтаряше “Какво стана тука бре, тати?”, с интонация на герой от Скуби Ду. Явно се забавляваше. Викам – хареса ли ти? Той вика – да, защото никога не съм преживявал подобно нещо. Е… за всичко си има първи път.

От Червен бряг към Луковит явно вече се беше изваляло, само рекичките, образували се в канавките показваха какво е било.

Но почваше да се прояснява.

Сори на всички обидени от песвдо-HDR изгледа :)

По магистралата вече не беше толкоз интересно.

И София.

Която се опита да ни посрещне заслепяващо.

Крайната сметка – маса преживявания, тон приключения, квинтилион впечатления и приятно изкарване.