The Last Folder

… се вдигнахме в 5 часа – по нощите – и отпрашихме към Родопите. Виновен за което беше Евгени Динев, чиито снимки и маршрут, видях ден – два по-рано.

*забележка: снимките се отварят в цял размер, тук на превюта са малко замазанки…

Планът беше мътен и неопределен, но включваше в себе си снимане на изгрев нейде около Железница или след Железница – посока Самоков. Гредата беше ударена, когато на Железница бяхме  в 5:45, а изгрева според SunCalc трябваше да настъпи в 7:30. Решихме, че може би е мъдро да не седим  на едно място, имайки предвид, че ни чака път до Девин. Изгрева ни застигна на Костенец, като разбира се, бяхме долу в дерето…

Нейде около Пазарджик спряхме да се разкършим и да обиколим нивите в търсене на място за пикане красиви гледни точки към планината.

В Пазарджик се оказа, че гладен човек може да влезе в Кауфланд, да си купи хлебче с гауда и пловин кило нарязани салами, да опъне вестник на капака на чисто новата Тойота, па да хрупа работническа закуска – чак ушите му да плющят. Т.е. мойте плющят, щото са големи. Подир която закуска, снимането по лъкатушните пътища около язовирите Въча и Цанков камък просто отпада, често с оправданието “абе тя светлината сега не е красива”… Редките снимки се правят през сваления прозорец на колата – пример по-долу…

Екопътеката покрай Девинска река е чудесна. Времето вече е свалило листата от дърветата, но само мога да си представям какви красоти се виждат тук в разгара на есента. Догодина ще проверим. Дори само разходка по реката, без да се ходи до  водопада, е достатъчно основание да се пътува до Девин.

От главната пътека човек трябва да се отбие надясно за водопада. И хем има табели, хем седиш и се чудиш дали наистина трябва да си в тази посока. Добре, че във фотописа на Евгени имаше GPS маршрут, та видяхме, че сме на прав път.

Самодивското пръскало. Впечатлява. Докато не видиш таблелата, която твърди за 70 метра височина … 70 метра може е височината с добавени 35 метра мъгла отгоре му.  Независимо де, пак е голям. Аз по-голям водопад не съм виждал. Снимането му, обаче, е друга бира. Мога да мрънкам колкото си искам за светлина, листа и т.н. – но истината е, че не направих снимките за които бях отишъл. Нищо де, следващия път.

За сметка на това можеш да учиш теория на дъгите.

След като се измокрих порядъчно – отвън от водопада и отвътре от пот – хвърлихме по един поглед назад за довиждане, па си поехме по пътя. По план трябваше да направим лека обиколка, че да минем покрай Големия и Малкия Беглици.

Тук в разгара на есента ще е супер!

Сега – не чак толкоз.

Трябваше да снимаме едни коренища, дето миналия път не се справихме особено добре с тях. Оказа се, че са потопени вече – та пак греда.

Следващото най-добро нещо беше да се пробва с размазване?

То пък взе, че стана!

На преливника на Голям Беглик ни застигна залеза.

Трябваше и него да размажем, няма как.

След което явно ни омръзна, щото взехме останалите километри на бегом.

Прелитайки покрай призрачни къщи и заспали градчета и паланки, с ранна вечеря в ем-си-доналдс на магистралата и прибиране в 8.

Беше хубаво, ето това е маршрута, това е фотописа на Евгени Динев, това е неговия GPS трак.