С Вени решихме, че е крайно време да изкачим Мусала.

Снимки с коментари има тук -> http://thelastfolder.com/weblog/somethings/musala/

Всички казват, че изкачването е “лесно” и понеже беше набелязана дестинация от години – решихме, че събота е един подходящ ден за това. Ставане в 6, тръгване в 7, в 8 и 30 на лифта в Боровец. Принципно по пътеводителите го дават 3 часа отиване, 3 часа връщане – лифта работи в събота и неделя до 18 часа – време предостатъчно. Сега се чудя как тръгнах на подобен преход, имайки предвид килограмите си и тоталната си неподготвеност във високата планина, но пък много хора (не по-добре от мене физически) го бяха изкачили и реших да не се давам. От Ястребец погледа ти се опитва да се захване за нещо, гледките са невероятно красиви, особено когато си свеж, въздуха е напоен с планински аромати и жегата не е започнала още. Първия преход до хижа Мусала беше песен. Пътя е равен, дори коли (някви джипки де, ама се пак…) минават по него да снабдяват хижата с продоволствия. Колоната туристи се нижеше пред нас като някаква гигантска цветна нишка и леко-полеко след 1 час лесен преход бяхме на хижата. От там започва истинската планина. Мусала изглежда все толкоз далече и два пъти по-висок от предвиденото. Заредихме се с няколко калории от предварително приготвените сандвичи, теглихме чоп по зимната или лятната пътека да захванем и тръгнахме по лятната. След точно 200 метра вече ми беше трудно да ходя, да дишам, а сърцето ми неистово се опитваше да удари пулс 300. Рекох си “втасахме я, а имаме още поне 2 часа до горе”. Няма да описвам детайлно мъките ми, няма и да описвам завистта с която гледах как Вени подскача като яре от камък на камък без изобщо да се задъха. Само ще кажа, че към 2рия час бяхме не на върха, а на заслона “Леденото езеро”, който се явява последния “базов лагер” преди реалното изкачване на върха. Там вече съмненията ме бяха обхванали сериозно. Повдигах с половин уста възможността Вени да си се качи горе, пък аз да почакам на слънце при заслона. Разбира се подобна възможност не беше приета от нея сериозно, пък и аз с овнешката си упоритост исках да се кача, каквото и да ми струва това – освен разбира се при сериозна опасност от инфаркт. Тръгнахме отпочинали от заслона, по зимната маркировка с плахата надежда, че пътя дори и да е малко по труден, то поне е по къс от лятната пътека, която криволичеше доста докато се изкачи най-горе (или поне така изглеждаше през 300 мм обектив, гледано от заслона). На петия кол обаче сърцето ми поиска да излезе на разходка извън гърдите ми, пък като поседнах на един камък и се огледах се оказа, че доста ме е шубе от това място. В крайната сметка оставих на Вени фотоапарата – разбрахме се, че ще се пробвам да се кача по лятната пътека, пък ако не успея ще се чакаме долу на заслона и аз тръгнах да се връщам. Само аз си знам кой инат ме подкара по пътеката нагоре. Само аз си знам кой инат ме ДОКАРА до точката, където зимната и лятната пътека се съединяват – на 100 метра под върха и където Вени ме чакаше, гледайки от високо моите неволи по пътя. Сигурно ми е заложено в гена да съм упорит понякога (хем съм доста отстъпчив човек, ама на…), нямам идея – но в крайната сметка след 4 часа от тръгването ни от Ястребец вече се любувахме на красотите на Рила планина, погледната от нейния първенец. Имахме късмет с хубаво време, бели пухкави облачета, маранята не беше особено голяма и погледа с лекота се плъзгаше на доста километри наоколо. Помахахме на камерите, предаващи в реално време в Интернет, чухме се с майката и бащата на Вени, те ни гледаха на живо докато се правим на маймуни и се снимаме там и решихме, че е крайно време за обратния път. Мене ми се изправяха косите, като си представя колко имаме да вървим, пък и на всичкото отгоре един стар планинар до нас не спираше да окуражава хората от компанията си “няма страшно, надолу е 2 пъти по-трудно от качването” с лек ехиден хилеж. Тръгнахме и се оказа, че пътя до заслона “Леденото езеро”, който аз взех за час и нещо нагоре – го слезнахме за 15тина мин. С чувство на гордост от рода “бе тоя кви ги разправяше врели-некипели” запалих цигара за награда (тряя да не забравям да си нося в планината нящо, затварящо се херметично – да си хфърлям фасовете. направо целия се осмърдях от 2-3 фаса, завити в салфетка по джобовете – най-кеф беше да ги хвърля в първата кофа на Боровец…. то най-добре да не пуша де, ама на…). От там обаче почна пак трудното, скачането от камък на камък като планинска коза и то по надолнище не е от най-приятните преживявания за колене, особено когато 115 килограма се тръскат върху тях с грациозността на танцуващ хипопотам.