Първите дни на Октомври донесоха и първите сутрешни мъгли, дъха на есен и желанието да поснимаме някъде на шаренко. След като варианта за обиколка из Родопите отпадна за втората половина на месеца или началото на Ноември, беше решено с Кирил – колега от службата – да поемем по обиколен маршрут София – Петрохан – Вършец – Лакатник – София. Надявах се по Петрохан есента да е дошла, както и през прехода Вършец – Лакатник, където принципно е много красиво и без да е есен. Беше решено да тръгнем в 6 най-късно, след като изгрева е в 7:30, да може да го видим някъде преди Петрохан, а след това да чакаме златния час преди залеза по Искърското дефиле и да се надяваме да хванем хубава светлина по скалите.

Речено – сторено, в 6 взех Кирил и потеглихме с пълна сила към Петрохан, разбира се не без да се загубя по пътя и да хвана към Мировяне… нормално за моите авто-пътешествия.

Времето беше мрачно, влагата във въздуха правеше нещата ефирни, но не като в истинска мъгла, а само леко hazy, ама в неприятния смисъл на думата (даже не и знам превода на български). Малко след като почнахме да катерим пътя към Петрохан отляво се откри долина, която изцяло беше в плен на мъглите. Слязохме от колата да открием снимачния ден, което доведе до бързо намокряне на обувките в сутрешната роса, както и кадри, които не си залужава да показвам.

Като капак установихме, че изгрева ни се пада зад някакъв хълм, няма нищо интересно наоколо и просто губим хубавата светлина в място, което с нищо не ни се показва фотогенично. След още 5 минути приближихме някакво село, което на мен ми се стори подходящо за следващо спиране и там направих един – два кадъра, които показвам по-долу.

В същинския проход Петрохан навлезнахме вече под лъчите на слънцето, като нищо наоколо не ни се струваше подходящо за снимане, а и още ни беше студено от 5те минути в росата час преди това. Решихме, че така и така изпускаме времето за снимане, то поне да избързаме към Вършец, на 10тина километра от който по Google maps бях видял, че има малък язовир, около който има път и там се надявах да хванем някое отражение с все още косата светлина. Язовира се оказа ограден от всякъде с бодлива тел, табели „вододайна зона“ и прочее, които ние като законопослушни граждани решихме да не нарушаваме.

Град Вършец минахме гратис. Нещо, което сега отчитам като грешка, защото винаги минавам гратис през Вършец, а не знам защо нещо ми подсказва, че там има какво да се види и че е симпатичен малък град. Дали са чистите улици или нещо друго – не знам, но определено някой ден трябва да направя нарочна екскурзия до Вършец.

Малко след града, пътят минава покрай малка рекичка, идваща от него – съдейки по мириса на канализация. От колата гледката ми се стори пасторална, заслужаваща един клик на затвора на фотоапарата и спрях на първата възможна отбивка, която даже си имаше пътечка за към реката. Долу обаче установихме, че освен 2-3 скали, друго приличащо на брод няма, а интересното за мен се криеше от другата страна. Малко чудене и скочих по скалите – преминах безопасно. Кирил реши, че това е прекалено авантюристично за него и отказа да се присъедини, а аз подигравайки му се, продължих към малкото приточе на реката, което ми беше хванало окото. След 4-5 снимки, които още в окуляра се виждаше, че не стават за нищо, тръгнах да се връщам и там – греда. Лесното прескачане през 3 скали и последна стъпка на равна земя, сега изглеждаше … хм.. на обратно – равна земя, 2 малки скали и една на около 50-60 см над нивото на водата. Аз трудно бих се качил на 50 см и при равна земя, камоли от хлъзгав камък в средата на река. Кирил предложи да търся брод нагоре или надолу, докато ехидно ме снимаше. Аз – със статив, камера, чанта с обективи и телефон в джоба, реших че съм много отворен – прескочих – цамбурнах, потопих статива, пазейки фотоапрата залепих тяло на скалата и така си изкълчих крака, че имах чувството, че е счупен. След известно близане на раните (фигуративно казано, реката доста миришеше на тоалетна, че да искам да ближа нещо от нея) и установяване на щетите, от които излезе: един изкълчен и подут крак, 5-6 издрани места по ръцете и няколко синини пак по тях, но пък за щастие без поражения по техниката, беше решено да продължим нататък вече с леко поувяхнал ентусиазъм.

На Лакатник излезнахме към обяд, нещо което беше криво в два аспекта – светлината не става за фотография, а второ – там няма нищо за ядене. Та, ни рак, ни риба. Решихме, че посоката трябва да бъде Враца, за да може нещо все пак да ядем, а пък ще имаме време да идем да хапнем и после да се върнем и да минем цялото дефиле по залезно време, че да се насладим на красотата му от фотографска гледна точка.  Враца ни посрещна с мръсен номер – голям паркинг зад паметника на Ботев, където ни взеха левче на час, пък на 20 метра от там по синята зона на града, която е безплатна през почивните дни, беше пълно с места за паркиране. След като извършахме целия център да намерим място за ядене, което да прилича на място за ядене седнахме в „Тракийска принцеса“ – вкусно и нормално – препоръчвам.

 

Връщането към дефилето изви в леко неочакван обрат, като решихме да се качим до Околчица, така щото да вземем печат от 100те национални туристически обекта, там пък на хижата ни изненада бележка, че печатът е всъщност във Враца… Та който разчита на печат от Околчица – да си предвиди и време за път до Враца (информация към 07.10.2012, уточнявам, защото супер мразя като търся такава информация из нета да не знам към кога е актуална).

 

Оказа се, че от Околчица има супер пряк път, който извежда направо на Ритлите до Люти брод. Разбира се, трябваше да се загубя – дори с подкрепата на GPS-a – за да разберем за този път. Както и да е, спести ни няколко километра и минаване през Мездра – град, който някак интуитивно отбягвам, даже и сам не знам защо. Може би трябва да направя и на него специално посещение, за да се разбера веднъж завинаги с чувствата си към него.

 

Малко след Люти брод и малко преди Черепишкия манастир, реката прави чудесни завои (меандри?), където скалите са вълшебно красиви, но не и под пряките лъчи на слънцето в 4 следобед, не и без кьораво облаче в небето. Все пак започнахме да спираме по-често за снимане, леко ободрени от хапването и предвкусващи наближаващия златен час.

Това продължи до около 5 часа, когато небето от запад започна да се пълни с облаци, слънцето започна да се крие зад тях, а Вени от София даде оперативни сведения за метеорологичната обстановка – „Тук много притъмня, духа вятър и е гадно“. Е, скоро стана гадно и при нас, а ние с помръкнал ентусиазъм бавно се добрахме до София без кадри, с които можем да се похвалим.

 

В крайната сметка минахме около 300 километра, пребих се, по едно време гладувахме, нищо не заснехме, но пък беше забавно и красиво по пътя. Кирил също каза, че му харесало…