The Last Folder

17 януари. Признавам, че днес бях мързелив и не снимах нищо интересно. Затова лека нощ от нас със Спас :)

16 януари. Днес излезнах да се разходя в обедната почивка. Краката ми се подбиха, гърбът ми се схвана, а минах само 6 километра… зле.

Реших тази година да направя (заедно с 365) още един проект, който гласи да посещавам поне по един “нов” град всеки месец. И тъй като на януари започна да му се вижда края, тази неделя беше избрана за старт. Дестинация – Ботевград. Защото е близо до София, защото е относително голям и, поне в моето съзнание досега, безинтересен… Град, покрай който сме минавали сума пъти и никога не е имало нещо, което да ме привлече да спрем там.

Оказа се, че Ботевград е едно приятно градче, чисто и подредено. Признавам си, че бях предубеден, може би защото ме мързеше изобщо да тръгна и се чудех какво ще видя там.

Пътя беше при намусено време, чак след Витиня малко започна да просветва през облаците и след отбивката се откри гледка към града и заснежените склонове зад него.

След като паркирах колата, излезнах на главната улица, която изглеждаше подозрително празна.

Съвсем празна.

Подозрително празен беше и площадът пред общината/музея/часовниковата кула.

Самата часовникова кула изглежда интересно, но някак не бях настроен за събиране на печати или разглеждане на местните гордости, а по-скоро ми се искаше да се разходя из самия град и да видя дали празните улици са признак на упадък или просто хората са на обяд или са легнали да си почиват.

Самият център е в типичния стил “комунистически монументализъм”, сега с елементи на европейски съюз и псевдо-модерен архитектурен стил. Нещо странно се строи пред младежкия дом.

В една част от него се намира регионалният офис на управляващата партия, в съседния вход бюро за погребални услуги. Плакатите на шефа в държавата, заедно със стотиците некролози наоколо придават сюреалистично усещане.

Когато човек излезне от центъра и свие по малките улички, тогава може да види всъщност как живее един град. А тук нещата изглеждат добре.

До момента в който не стигнеш до автогарата, разбира се.

Край автогарата има малък (или поне на мен така ми изглеждаше) парк с още примери на комунистическите разбирания за монументално изкуство.

Там пейките са стъпили на гениални крака,

А лампите растат в гнезда по три.

Ботевград има стадион.

Който по-скоро се използва за площадка за изразяване на мнение от младежите, отколкото за нещо друго.

Целият град (или поне частта, през която аз минах) е газифициран, което е похвално. Това води до появата на нов детайл в градската среда – изродски, стърчащи от къде ли не отдушници (газоотводи?).

Навсякъде старите къщи от 60-те и 70-те години са санирани, измазани и със сменени покриви. Улиците са чисти и спретнати.

В Ботевград има и река.

А дори офисът на митниците е разположен в красива и спретната къща.

Прави впечатление, че пред по-големите жилищни блокчета, входните групи са отделени с някакъв вид зеленина. Това придава някакъв уют на мястото, определено е приятно.

Дори из по-затънтените крайчета и по-големи блокове, навсякъде е чисто. В задните дворове е чисто.

Готин детайл е, че са запазени старите улични табели, а не са започнали подмяна с новите уродски пластмаси, като в София.

И така, след няколкочасова разходка из Ботевград, си взимам сбогом със заснежените върхове на заден план.

И потеглям към мръсната и потънала в смог София.

Изводът ми – Ботевград малко ме изненада. Положително. Явно малкият град не дава на хората да свинстват много-много. Всеки гледа как двора на съседа му е чист, малко от малко и той го оправя. Явно има и някакви пари в областта (или хората работят в София), защото толкоз санирани, измазани, накипрени къщи – без пари не стават. Което е хубаво, дано повече да имат.

Като за първи път – доволно.

15 януари. Нищо кой знае колко интересно. Бобо-ду гледа Скуби-ду, облечен подобаващо…

14 януари. Днес, се оказва, имам двоен късмет. Поне според любимата ми автомивка.