The Last Folder

Поредната чудесна свабта на Вени се превърна във венец на сезон 2014.

Може да прочетете повече при нея в блога на ЧЕРГА. Аз съм разочарован, защото трябваше да снимам като втори фотограф, но бях болен и нямаше начин. И сега съжалявам.

… и се озовахме във Варна. Тоест, нещата не се случиха чак толкова случайно. Тръгнахме си направо за Варна, в шест без десет, в събота. Сутринта. Идеята беше да пътуваме по подбалканския път – бавно, продължително, напоително да се любуваме на есенните пейзажи наоколо, а като бонус – и да ги снимаме в прекрасната и мека сутрешна светлина.

*забележка: снимките се отварят в цял размер, тук на превюта са малко замазанки…

Първата изненада беше, че изгрев всъщност нямаше. Тоест, то изгрев е имало, но нас не ни огря – в буквалния смисъл. Небето беше навъсено и казваше “прибирайте се обратно, ей”.

Към целия текст »

В неделя на път за Копривщица гледките бяха страхотни. Пътя се вие между пожълтели и почервенели дървета, зелените борове надничат от тук и там, а заснежените върхове на Стара планина са чудесен бекграунд за снимки. Небето беше ясно синьо, видимост – километри. Естествено, не спрях да снимам, а се разбрах с Кирил да избягаме от работа в понеделник следобед и да идем да дебнем залез. И пак – естествено, като пристигнахме на Гълъбец, паднаха едни облаци, маранята ограничаваше гледката до няколко километра, небето беше сиво, на Буново дори слънцето изчезна.

С леко увесени носове, ние продължихме до Антон, където оставихме колата и се втурнахме през нивите на хората, да хванем последните слънчеви лъчи, които успяха да си пробият път през димката.

Към целия текст »

На първо място в умовете на хората, при споменаване на „италианска кухня“ излизат пицата и пастата. Вариации на тези две ястия се готвят по най-различни начини във всички кътчета на света. А ако решим да надникнем по-дълбоко в гастрономските традиции на Италия, ще открием множество уникални регионални рецепти с основни ингредиенти макаронени изделия, зеленчуци, месо, морски дарове, зехтин, сирена, вино и подправки. Всъщност като стане дума за подправки, основната е една – босилек!

От времето на Римската империя се носят легенди за пировете, които устройвали богатите римляни, за обилието и разнообразието на ястията. За значението на готвенето и добрата храна можем да съдим и по първата „кулинарна“ книга (Аpicius), която през 4ти и 5ти век е събирала рецепти датирани дори и в първи век от новата ера. От древните римляни се е запазила и традицията в Италия месото в повечето случаи да се готви като цяло парче, а да се нарязва при поднасяне. По същия начин се приготвят и различните видове прошуто и други мариновани или сушени меса.
През средновековието пък започва разнообразяването на кухнята чрез използването на морски дарове – раче месо, калмари, миди и т.н., а по времето на Ренесанса готвенето се приравнява едва ли не до изкуство. Започват да се издават готварски книги, във Флоренция се откриват първите кулинарни училища.

Разликата в материалното благополучие между северната и южната част на Италия, обусловило и кулинарните различия, в крайна сметка довели до богатството на днешната италианска кухня. Докато северните провинции били по-богати и маслинената паста била ежедневие, на юг се налагало да бъдат доста по-изобретателни с ограничените ресурси. Така се появили питателни и здравословни ястия на базата на сухи макаронени изделия и зеленчуци. Разликите в кухните на двете „половини“ на Италия все още съществува, вече базирана на традиция и вкусови предпочитания.
Основни съставки на италианската кухня се явяват тестото, доматите, чесън, чушка, зехтин, морков, целина, картоф, салати и аспержи, както и голямо количество сирене. Оризът също е на почит за гарнитура към меса, гъби, миди, скариди и други. Имайки предвид, че Италия е родината на памерзана, моцарела, маскарпоне и много други видове сирена, очаквано е, че сиренето се явява важна и основна съставка за множество ястия – дали на цели парчета, намачкано на дребно или настъргано на ренде.

Без зехтин пък е трудно да си представим каквото и да е италианско ястие. Дали ще е за печено, дали ще е основа за сос, дали ще се добави в салата, зехтина почти винаги присъства. Ако го няма, той се заменя от свинска мас. Рядко, ако не никога, се използва популярното у нас слънчогледово олио.
Конкуренция на зехтина може да прави само доматеният сос. Италианската кухня го използва навсякъде. Приготвя се като дълго се вари на слаб огън и се добавят много подправки – босилек, майорана, риган.

Италианската кухня, както всяка друга, се определя от регионални – както традиционни, така и природни – фактори. Например в област Лацио, с център Рим, се яде повече телешко и овнешко месо, такива животни се отглеждат. Кампания, със столица Неапол се слави като родина на пицата, а в Калабрия се ползват повече морски дарове. В Ломбардия се ядат доста блюда с ориз, а Тосканските полета дават пресни зеленчуци, а красивите и фотогенични поля са идеални пасбища. Говеждо, свинско и дивеч са традицонните ингредиенти за тосканските ястия. Сардиния умело готви змиорки, тон и омари, а Сицилианската кухня е пъстра сбирщина от италиански, гръцки, арабски и испански рецепти. А да не отваряме дума за виното…

Основни видове.

Челно място в италианската кухня заемат блюдата от макаронени изделия, различни и разнообразни по форма, вкус и съдържание, но обединени от едно име – паста. Някои изследователи смятат, че пастата е вариация на китайски нудъли, чиято рецепта е донесъл Марко Поло след едно от своите пътешествия. По-близо до истината може би е мнението, че пастата си е вариация на римски и етруски пшенични ястия от древни времена. Различните видове паста обикновено са поднесени с някой от многото италиански сосове. Ако искаме малко да опростим нещата, то: дългите и тънки са спагети, средните по размер са макарони и талиатели, късичките са букатини, тънките са вермичели и най-тънките – капелини. Ако искате истинска паста, трябва да е направена от някой от твърдите сортове пшеница. Лазанята и равиолите също попадат в категорията на паста.

Пицата е основен съперник за най-популярно италианско ястие, като с пастата периодично си разменят първото място. Стотици видове пици се готвят в специализираните пицарии в Италия и по целия свят.

Ризото е ястие с ориз, както подсказва името му. Ризото може да се направи със зеленчуци, с гъби, с лук, със скариди, само въображението може да ограничи обзора на ризотото. Не по-малко известно е и карпачо. Карпачо се приготвя от късчета говеждо филе, с подправки, билки и зехтин. Гаспачо пък, от друга страна са тънко нарязани слайсове сурово месо или риба.

Супите също присъстват като полезно и вкусно италианско ястие. Минестроне например, със зеленчуци и макаронени „въртелчета“. Павезе, приготвена от хляб натрошен в бульон със зеленчуци и застроена със сирене и яйце. Неаполитанската супа с дреболии също е достоен представител на засищащите супи.

При около 450 различни видове сирена, които се произвеждат в Италия, смело можем да кажем, че тази нация знае как се прави сирене. И не е чудно, след като някои от тях като например Пекорино Романо имат история от над 2000 години. Римляните явно са били фенове на сиренето и заедно с разширяването на своята империя са разпространили този „обичай“ по доста части на света. През средновековието в множеството италиански манастири все повече се е култивирало и развивало сиренепроизводството. И не е чудно, че британския писател Самюъл Пепис пише, че при големия Лондонски пожар, в градината си е заровил да спаси – заедно с книгите си – и запасите си от пити Пармезан и вино.
Както всички, италианците обичат сиренето натурално, като закуска, плато – предястие, или като мезе за вино. Но за разлика от останалите нации, основната роля на сиренето в италианската кухня е като ингредиент или допълнение към различни ястия, салати или сосове. Специални видове са били създавани за сервиране с меса, със зеленчуци, че и дори за десерти.

Нашето писание нямаше да бъде пълно ако не споменем най-италианския от десертите – тирамису. Легендата гласи, че Козимо де Медичи, тоскански херцог, при посещението си в Сиена бил изненадан от това ново блюдо, измислено от сиенските сладкари, които се славели с уменията си. Нарекли го „супата на херцога“ – zuppa del duca. Козимо пък се смятал за кулинарен разбирач и отнесъл рецептата със себе си, да си заслажда живота. Малко по малко тя се разпространила – Флоренция, Тревизо, Венеция… където местните куртизанки открили странични ефекти на zuppa-та и започнали да я хапват „преди работа“, твърдейки, че тя не само повдига настроението, но има и възбуждащи свойства. Tira mi su на италиански може да се преведе като „вдигни ме нагоре“, което идеално пасвало на двусмислието, рекламирано от венецианските жрици… така явно се появило и сегашното му име.

Надявам се горните писания ще ви подгонят към гугъл за рецепти и вкусна вечеря с любимите хора :)

Оказва се, че няма нищо невъзможно на този свят. Аз малко скептично подходих към идеята за разходка до “прословутия завой” на язовира с тръгване по обяд, но Жоро и Кирил ме убедиха, че било ок. Щом ги навих и някой от тях да кара на връщане, ако ме е шубе по тъмното, всичко останало беше лесно. В Родопите вече е есен, и следващите (това се пише на 20ти октомври 2014) дни до седмица ще е супер красиво.

Минавайки през Асеновград трябваше да се качим на калето, дори само за да разгледаме гората от високо.

Северната част на Родопите е ярка и цветна, като черга.

Надвиснаха и няколко облака, което позволи няколко снимки от там. По пладне само така е възможно.

Пътят между Асеновград и Кърджали премина в ахкане и охкане колко е красиво всичко наоколо. Но не смеехме да спираме, за да не испуснем хубавата светлина на “завоя”. Никой от нас не беше ходил, не бяхме сигурни дали ще го намерим лесно, какво ни очаква и т.н. Чак след като минахме Кърджали и наближихме на 10тина километра по GPS, направихме по някоя и друга снимка. А в Кърджали ще трябва да ида специално, за да го разгледам.

Самия “завой” е живописен, спор няма. Пътя минава точно покрай това място, може да снимаш и от прозореца на колата. Като пристигнахме беше още рано и имахме време да потърсим точното място за снимка.

Наоколо се гънат Родопите.

Малко по малко светлината започва да става мека и всичко да порозовява.

Приближени, бреговете заприличват на фиорди.

Клише с дърво и скала…

Задължителната напоследък дълга експозиция.

Слънцето се скрива зад хълмовете и ние се озоваваме в сянката. Затова пък небето и облаците се обагрят красиво.

Още малко и ще стане тъмно.

Решаваме в крайна сметка да видим какво има и наоколо.

А отраженията също се обагрят в червено.

Накрая казваме довиждане и отпрашваме към София.

Равносметка. На мен ми хареса. Кърджали и Хасково трябва да ида да ги разгледам отделно, за по един ден, като градове. Димитровград също. Минавал съм през трите отдавна и спомените са ми доста двузначни, а сега, дори нощно време ми се сториха чисти и подредени градове. Интересно. Природата на Родопите е прекрасна. Но това ние си го знаем :)