The Last Folder

Като че ли ни става традиция с жена ми да ходим на море февруари месец. Намерихме си едно хотелче в Поморие, което ни е по сърце – с басейн, хубав ресторант, бар, готини стаи и т.н. на много прилични цени извън сезонно и вече втора година сме там по това време на годината. Бих го правил всяка година, стига обстоятелствата да позволяват. И така, юрнахме се в петък след работа по магистралата, макар никак да не обичам да карам вечер – към 11 часа бяхме във Варна, аз жена ми и майка ми. На рожден ден на приятел на баща ми – бог да го прости – от детството. Васлака ни чакаше с отворени обятия, наредени трапези… абе тежка работа. Сладки приказки до 2 и по леглата. На следващия ден ни чака тежка софра. По обед се видяхме с наши близки приятели – Сашо, дето ми продаде колата преди 2 години – пихме кафета, лафче малко и в крайна сметка момента дойде. Ядене, пиене, ядене, пиене, ядене пиене… толкоз много не бях ял и пил от години. Цял следобед, цяла вечер… страхотни хайвери (както само морските чада могат да приготвят), страшни сьомги, салати, салами – абе страхотия. Пък ракията невероятна. На Васлака шурея прави страшна ракия, пък той не близва. Само подарява на приятели, ама я прави мераклийски и става балсам. Ако чужденците пият някога такава ракия съм сигрен, че ще забравят всякакъв вид уискита-мискита или каквито и да е твърди алкохоли. Мека, лека, с невероятен аромат, с мириса от дъбовите бъчви, с … абе неможе да се опише. Та се наковах в крайна сметка здраво де. Нямаше как. На следващия ден уж ден за разходки, ама времето беше гадно. Облачно, с вятър. Решихме все пак да се качим нагоре към Дуранкулак, можеше да има птички в езерото вече – нали времето са ошашавило и птичките и те покрай него идват по-рано тука. Та се метнахме в колата и към камен бряг и тюленово. На Камен Бряг има някакви наченки да се строи път към Яйлата (май) и не беше проходимо по “пътя” към резервата, пък не посмях да навляза в тревите на таз мокротия и кал. Все пак астрата е “спортна” и нисичка, най-малкото което исках в тоя ден беше да бутам из калта или да търся трактори да ни измъкват. На Тюленово обаче са прежалих и отидохме до брега. Бурно море, някви птички като корморани се гмуркат, вълните се разбиват по скалите… истинската красота на морето. Истинската сила. Недей ми дава лятно море на мен, туловища на туристи и мръсотия. Тва е красотата – зимното море. Отпрашихме към Крапец и понеже беше вече късничко решихме, че на връщане ако има време ще минем през Шабла да ядеме по една рибя чорба при Бай Пешо в Шабла. Бил най-добрия майстор на рибна чорба, па и бил голям зевзек, казват хора… дет са вика “независими” източници. На Крапец… празно. То няма начин да не е празно там де, ама празно в смисъл изоставено вече не звучи добре. Грозни постройки явно нямало кой да ги довърши… абе който е ходил знае за кво говоря, който не е – ще иде и ще види. Ама мани човешките “постижения” – природа да видиш. Едно от най красивите места за мене по черноморието е там. Тръгнахме нагоре покрай морето до Дуранкулашкото езеро, ама времето съвсем се смота и като стигнахме беше вече с много силен вятър и гадно… Стояхме малко и си обещахме, че пак ще додем на пролет.

В Поморие нещата са си същите като преди година. Е, с малко повече нови хотели, строителство и мръсотия, ама “Св. Георги” е в центъра на стария град и като сме си в хотела това не ни притесняваше. Из града спокойно… хората се подготвят за сезона, изнесли покъщнина чистят пред къщите. Рибарите навиват мрежи и въжета. Идилия… ако не е шума и калта от строежите де. И там са налазили много вече. Покрай балнео-болницата, покрай стадиона, по пътя за старите солници всичко се строи. Блатото е почти пресушено и на брега му се издигат “жилищни сгради”, които подозрително приличат на хотели. Бизнеса си казва думата и на никой не му дреме колко грозно строи, влизат ли сградите в някакви ансамбли, има ли вода, има ли ток, има ли канал, ще има ли градинки… Ама в крайна сметка – град си е, да си строят колкото си искат, тяхно си е. Така или инак направихме само една пълна разходка из града, повече си седяхме в хотела да си почиваме, в басейна или в стаята да си четем, аз да си бъзикам снимки на лаптопа и т.н. Чудна отмора е това.

Единия ден решихме да идем до плажа Силистар. Бях чувал само добри неща за тва местенце, суперлативи, по телевизията бях гледал някви костенурки бяха снимкали там… било “последното диво кътче” в България. Та са метнахме на колата и надолу… По пътни размисли: Хубаво община Царево с капацитета на пречиствателната си станция може да поеме канала на градчетата надолу, които се разразтват. Хубаво, че има планове за строителството и развитието на региона. Хубаво е, щото във Варвара, в Ахтопол, в Синеморец ако щеш, последните години е страшна цигания. Обаче… къф туризъм ше градиш бре, филанкиши, с път 5 метра широк? Еднолентов. А там камиони големи вършеят за новите строежи и те изфърлят в канавката на разминаване… изобщо немога да кажа, че пътуването до Силистар е “приятно”. Обаче природата, като се влезе в Странджа – друга планета. Дори сега, на намръщено време и без зеленината – оназ гора ми е любима. От как съм минал за първи път от там, се натам ме тегли пак. нещо като усещането за Родопите… странно и мистично. Самия плаж Силистар се оказа леко разочарование. От отбивката се минава по разкалян селски път през гората (което всъщност е хубаво, щото прави мястото по трудно достъпно за налазване от много хора). Като преценихме, че по-напред ще затънем някъде, изоставихме колата в полза на добрите стари два крака. Минахме покрай мястото, заградено за къмпинг. Е.. нямам идея какви са хора къмпингарите. Подозирам даже, че са добри хора, желаещи да живеят природосъобразно… но щом февруари месец – 6 месеца след края на сезона, след зима, след дъждове – от мястото се разнасяше такава невероятна, колосална, пълна и гигантска смрад на кенеф… не си представям какво е лятото там. Просто немога. За буклуците… няма да говорим, няма смисъл, а и мястото беше все пак… “почистено” в известен смисъл. Самия плаж обаче нямаше нищо общо с почистването и наред с изхвърлените от морето пръчици, клечици, капачки и т.н. имаше и доста човешки буклуци. Мила родна картинка, пък и нали е защитена местност там, няма концесионери на плажа, няма и кой да чисти… ама има кой да бъчне два плажни бара и няям идея колко колци като за тенти… Та, ни костенурки видяхме, нито делфини… нито нищо. Само един рак се печеше на слънцето и щракаше с щипки срещу нашето появяване.

В петъка – газ към Варна пак. Бяхме се разбрали с наши приятели от … май сяка част на България да се съберем на Беклемето за един уикенд с напиване и ски. И понеже Троян – Кърнаре го дават затворен зимата от към Кърнаре точно, докат от към Троян пътя се чисти точно до Беклемето. И понеже аз пък мразя да минавам през Шипка – от поморие, през варна, по магистралата, троян – и нагоре. Голяма обиколка. Не че са много километри, ама много часове пътувахме. Нагоре по прохода, вече към 5 часа, имаше гигантска мъгла. на 5 метра не се вижда. Както и да е, настанихме се и се оказа, че сняг за цяр няма, камо ли за ски. По 2те писти има по 5 см сняг и то в отсечки по 10 метра. Само дечица можеше да карат… и то да се учат :) Та кво да се прави… и там се изпонапихме. 2 дена пиянството на един народ. Малки разходки, много спане и много пиене. Вече съм почнал да байгънясвам от пиене и не искам да виждам алкохол поне месец :).

Та в крайната сметка, вече сме на работа, още първия ден се прибрахме след 10 часов работен ден със зверско главоболие, нервите са на положението преди заминаването – та добре дошли в живота отново. Ама пък тва излизане от нервите за 10тина дена… ммм искам секи месец :) Ще ъпдейтна галерията с някой друг кадър като ги поразгледам…

Решихме да идем до Пампорово с жена ми тоз уикенд. Товарим се на колата и газ… Наточих се аз да снимам, заредих батерии за пентакса, карти празни алабала – времето ше е слънчево, шсе качим на Снежанка и от там “ква гледка има лелеее” :). Да, ама не. Първо некъф идиот се опита да ни убие малко след Асеновград. Тръгнал, моляти се, с некъф 1000 годишен бус да изпреварва камион на завой… на мене ляв завой ми идваше, от дясно ми е скала, отляво лети изпреварвания камион, срещу мене буса и присветва на дълги… Само настъпих на спирачките, прибрах се колкот може до стената и почнах да се моля. Гадна ситуация, в която си абсолютно безпомощен, нищо не зависи от тебе… Разминахме се, ама бая се стреснах… Качваме се на Пампорово, времето гадно, кално… сняг има 10 см само по пистите. Върховете наоколо целите в мъгла… к’во ще видим от Снежанка не е ясно, ама аде на лифта. На касата:

– Добър ден, билет за лифта ако обичате – до Снежанка искаме да стигнем.

– Добър ден, ами те са два лифта, 14,80 е единия в двете посоки, значи за двата 29.60 за един човек… ама ако искате си вземете карта за половин ден, тя е 22 лв, ще можете колкото пъти искате да пътувате…

– Ама ние не сме със ски, искаме просто до Снежанка да се качим, да пием по кафе и ще слезнем, няма ли обикновени билети, как така 29 лв за едно ходене..?

– Съжалявам, няма – това е положението!

Е.. аде сия, кой ще даде 50 кинта за лифт? Че за 50 кинта до Варна ще ида бре? За 50 кинта що ракия ще изпия? Кво кафе на Снежанка… Просто ужасно умирам от яд, че хората са адски алчни и гледат много бързо да “направат кинтите”, изобщо не мислят в перспектива, не мислят колко хора гонят – щото аз съм им най-малкия проблем, ама англичани и германци, дето са се излъгали да дойдат в България, дали ще дойдат пак? Дали няма да разкажат на всичките си познати и приятели как в България на всеки ъгъл се опитват да ти вземат парите за глупости…. Знам ли де, може да не съм прав, може за тях сичко да е наред, може да е нормална цената от 29 лв за лифт … ама ме е яд. Яд ме е, че нашата си, българската природа и българските забележителности не можем да ги видим и усетим, защото някой е решил, че ще изкарва пари от това…

В крайната сметка отидохме до Широка Лъка и до Гела – определено е жестоко в оная част на родопите, трябва да идем пак на пролет, с преспиване – и в Широка лъка има какво да се види, етнографски център е, има готини стари къщи. Пък от Гела има такиви гледки, че дъха ти спира… ще видим :)

Попадна ми токущо ето това страниче. Група “възмутени граждани”, възмутени от реакцията на такситата покрай убийството на колегата им, предлагат да не им даваме и грам стотинка бакшиш до 9ти март поне :) Подкрепям, подкрепям…

Ами пуснах вече реалния дизайн на сайта http://www.thelastfolder.com. Добавих и фотогалерията като интегрирана част. Не съм съвсем доволен все още от решението с безплатния симпълвюър, но засега ще остане така, не бърка много дизайна – пък ако реша да остана с него най-лесно ще го купя да го модифицирам. Все още не съм решил фото блог ли да имам, или просто малко фото-портфолио, като клоня по-скоро към второто. Дизайн секцията обаче ще чака. Най-лесно ще е да я бухна и нея в такава флаш галерийка, но там е нужно да има и линкове към съществуващи сайтове, правени от мене, така че едва ли е най-доброто решение. Може би все пак най-добре ще е да са статични страници, все пак хубави дизайни – подходящи за портфолиото – едва ли ще добавям често. Както и да е, сега поне сайта добива цялост и някаква функционалност, за каквато е замислен. Да видим по-натам как ще вървят нещата.

Нова картинка в хедъра, пооправих разните пиейчпи файлове да пишат на български на повечето места (поне там където досега съм забелязал и ме е дразнило). Голяма галимация е това, за човек дето не разбира от уеб програмиране – сичко правя на базата на търсене на английските фрази, и писането им на български в определените места… като е в стринг пък или в някоя пиейчпи променлива – ходи го търси :)

Неможах да си оправя и размера на заглавията на темите – уж <ейч1> ги направих, не хваща тоя стил… датите ги пъхнах в див с ЦСС клас и се оправиха, ама заглавията ги мъча сума време и не става… ще си седят така. Като гледам как се мъча с блога, дето нищо и никви промени правя по темплейта, фотолог така и няма да имам… :( здраве да е…

Обаче па си напраих хубави иконки за РСС фийдс и Уърлдпресс линковете в сайдбара… доволен аз :)