The Last Folder

След като и февруари почти се изтърколи, трябваше да реша кой ще бъде следващият град от поредицата „12 непосетени“ за тази година. И тъй като се наложи да отскоча до Копривщица да взема нещо от мазето на къщата, то реших, че Панагюрище е един добър кандидат. Обадих се на Кирил, да направи бойно кръщение на новият си фотоапарат и поехме на там.

Неделята се оказа мрачна и влажна, което лично за мен не е най-фотогеничното време. Но тъй като снимките за тази серия не са предвидени да бъдат шедьоври, трябваше да се настроя да работя с каквото дал дядо Боже.

*Снимките се отварят малко по-големи при клик.

По пътя Копривщица – Стрелча, по средата на прохода, вдясно, се намира Кривото дърво. Стар дъб (бук?), протегнал разкривените си клони към останалите дървеса наоколо. Истински Ент. В мъглата изглеждаше стар, а капките падащи от клоните му нещо бърбореха в абсолютната тишина наоколо.

Гората си седеше притихнала, все едно чака пролетните птици да я развеселят.

В Панагюрище времето не беше по-различно и след като паркирахме колата, се отправихме на кратка разходка.

Първа грижа на Кирил беше да се възкачим до „Мемориален комплекс Априлци“, защото от там можело да има хубава гледка към града. Аз лично не съм фен на хилядите стълби, но безропотно се съгласих, което доведе до мускулна треска в прасците ден по късно…

Самият комплекс е изпълен в стилистиката на развития социализъм, което не е задължително нещо лошо…

От горе наистина се разкриваше гледка към цяло Панагюрище, но времето някак не позволяваше да му се насладим.

Панелките само развалят пейзажа, но предполагам е било неизбежно през времето в което са били построени.

Изобщо, доста унила картинка. Спуснахме се обратно по милионите стъпала, за да се отправим на истинска разходка. Още на площада се връщаме в миналото с унивесалният магазин.

А обърнали се на 180 градуса се потапяме в настоящето. В Панагюрище още не са приключили коледните тържества, или просто общината не желае да харчи пари със сваляне и поставяне на коледните украси.

Аз общо взето почвам да ставам подозрителен при подобни гледки, струва ми се, че нищо добро не може да излезне от местна власт, която я мързи. Площадът обаче е чист, не може да се отрече. Единственото, което порти пейзажа са импровизираните сергии за продажба на боклуци, в случая мартеници, произведени в Китай, с изкуствени конци и безумни фигурки на модерни в момента детски герои. Пижо и Пенда почти липсват… За това пък в Панагюрище има Била, а както и по-късно установяваме – Лидъл.

Има и добре изглеждащ хотел, който при близко разглеждане се оказва „дом на миньора“. Или както вече модерно се нарича – Спа хотел Каменграад. Между другото при последвалата проверка чрез интернет си го заплюх за няколко дена релакс с Вени и Бобо.

Свиваме зад хотела по малките улички и вече започва ясно да ми прави впечатление, че е чисто. По същия начин и предния месец в Ботевград. Аз лично имам усещане, че в София става все по-чисто, но явно никак не е достатъчно, щом вече два пъти ми прави впечатление чистотата. А по-странното е, как успяват да я поддържат,  след като няма никъде кошчета. Предполагам обяснението е в размера. В малкия град всички се познават и някак ги е срам да мърсят. В София сме анонимни и „за малко“. Хвърляме и не се замисляме… Така разсъждавайки си по темата, стигаме до малък парк.

Без да се възторгваме особено, пресичаме го напреки, за да минем през реката и да потърсим музеят, както любезно ни упъти един дядо разхождащ особено малко и особено шумно куче. Реката е канал, минаващ през града, който изглежда неприемливо запуснат на фона на всичко останало. На заден план се виждат навесите на общинския пазар, който явно е ремонтиран/строен съвсем скоро, а е абсолютно празен. Сигурно Била/Лидл дават своя плод в свободната конкуренция. Тъжно.

Заобикаляйки по малките улички се натъкваме на една много показателна за времето в което живеем гледка – кирпичените къщи със соларен бойлер на покрива. Всъщност бойлерът е на задната къща, не на тази разрушената, но… все едно, малко като на свинче звънче. Не, че ние не сложихме сателитна чиния на къщата в Копривщица де (срам ни е, ама малкия трябва да гледа Скуби Ду…).

В Панагюрище обаче нямат проблемите на Копривщица със строителството. Няма архитектурен резерват, няма чудо. Това позволява сред възрожденските къщи да се срещат и техните съвременни събратя. Да си призная честно… ако е направено като хората, изобщо не ме дразни.

Може би и затова в двора на църквата има басейн във формата на еврейска звезда? :)

Ако зависеше от мен, нямаше да се набутам в музея, още повече, че билетчето струваше 6 лева, най-скъпия билет, който съм плащал до сега. Кирил обаче рече, че иска да си вземе печат и аз го последвах. Вътре се разбира защо билетчето е 6 лева. Това музей с добре уредена експозиция. Включва няколко къщи, а на самата му площ има няколко сгради, улица на занаятите със симпатично направени „работилнички“, да не забравяме и Панагюрското злато.

Всъщност, Панагюрското злато… Влизайки в залата се оказахме в празно помещение със снимки по стените и в дъното му карта на България с маркирани местата, където са намерени подобни ценни съкровища. Снимките бяха не лоши, но … очакваме да видим и самото злато. Разочаровани си тръгнахме обратно и минавайки през вратите, някъде иззад една чупка в стената дотича един чичо, който вика „Къде, мочета… вие не видяхте най-интересното…“. Оказа се, че след чупката се минава през металотърсачи и се влиза в още една зала, където е самото злато… Добре, че беше чичото, защото инак щяхме да псуваме музея, че ни излъгал. :)

Кирил тества високото ISO на новата щракалка. Аз пък снимнах за спомен и се отправихме към слънцето. Тоест, слънце нямаше – нали помните, че времето е мрачно и леко ръмеше дъжд.

На лов за кръчма, където да подпрем морни задници и да изядем по една супа, минахме и покрай паметникът на най-известната панагюрченка (панагюрка? Как се казва за жена от Панагюрище?).

Мотаенето по малките улички завърди усещането за чистота и подреденост в града.

Не може да е лош град, в който дори в празен двор има домоуправител!

И не може да е лош град, в който да се поощрява детското творчество и себеизява, на стените на училището.

Аз съм, ти си… ние сме приятели. Симпатично.

След хапване на не лоша пилешка супа, се качихме на колата и потеглихме обратно през непрогледни мъгли. А пък аз лично, нямам нищо против да дойда пак до Панагюрище, за по-обстойно изследване.

Малко снимки от проекта 365, изсипани в един пост, защото явно съм забравил да ъпдейтвам тук. Малко по-сериозно, Жеков. Ако може!

И така:

5 Февруари.

6 февруари. Днес малко сменяме формата

7 февруари. Да не помислихте, че ви забравих, милички? Не, просто не стигах до разгребването на снимките… :) Играта на “Не се сърди човече” се превръща в някакъв кошмар, защото Бобо винаги се сърди като загуби. Но се учим де, няма да се предаваме…

8 февруари. По традиция февруари месец е посветен на Поморие и спа хотел Св. Георги. И тоя път така – тръгнахме в сняг и гнус, пльоснахме се в басейна, имахме хубав залез и хапнахме специална Баварска вечеря – с все наденичките му, доматена супа и глейт-ненамсикво си. Общо взето – не беше хубаво, да знаете…

9 февруари. Уж трябваше да лежим в басейна и да се размазваме, ама се оказа, че в басейна прекалено много тюлени се плацикат, та скочихме до Несебър, Свети Влас и Елените. В Несебър няма работещи кръчми, да знаете. Освен няколко на пристанището, ама тях може да не ги броим, щото са скъпи :) Инак вкусни де… Тея гъбели (както им вика Бобо) не помня от къде са, сигурно от Несебър…

10 февруари. Бобо ни чака при баба си, като за 2 дена е успял да обърне къщата с главата надолу. Тук е запечатан как ни пише писмо – “мама тати обичам те от бобо”…

11 февруари. Като за на работа след СПА, всичко е спокойно. Толкоз спокойно, че количките на Бобо трябва да спасяват дневната снимка…

12 февруари. Ходих да си купя скицници, моливи, гуми… Изобщо това рисуване почва да се превръща в нещо, дето харчи мноо пари. Тъпо :)

13 февруари. Добре, че е Спас, който да позира на стопанина си, за да няма празен снимков ден…

14 февруари. Ден на цветарите. Ние с Вени предпочитаме да отбелязваме Трифон Зарезан, вместо привнесен любовен празник, но това не и пречи обикновено да ме изненадва с подаръче, пък аз после виновно да купувам цветя….

15 февруари. Лек намек за пейзажа от прозорците на новия апартамент. Като не е толкоз кално и гнусно, предполагам ще е по-интересно…

16 февруари. Бобо е обхванат от спортна треска. Изпълнява фитнес програма на Wii… Лошото е, че кара и мен да се включвам, а за мен е тежко…

17 февруари. Вени прави соленки. Соленките и приличат на кучета… Почвам да си мисля, че Вени е бог… интересно какво ли ще стане, ако се опита да направи торта?

18 февруари. Борбата с моливите продължава. За сега водят те, но аз не се давам. Тук се виждат прерисувани иконки, оригинално правени от един много талантлив пич :)

19 февруари. Греда с колата. Остана на сервиз до по нощите и трябваше да се подложа на удоволствието да пътувам с таксиджия, който не знаеше много-много къде точно трябва да ме закара…

20 февруари. Сутрин в метрото. Малко вляво на коридора имаше текстилен параван, точно като в гинекологичен кабинет (не че съм влизал де, ама така си го представям). В метрото е мрачно, подтискащо и мирише.

21 февруари. Гредата с колата продължи и предния ден, затова сутринта отново се възползваме от прелестите на градския транспорт. Започва да ми харесва, или поне така твърдя, докато тайно се надявам днес най-накрая да си взема колата…

22 февруари. Петъчно се събираме на рожден ден на приятел да изпием по една, две, три, четири македонски ракии… Аз изпивам две, които ми завъртяват главата. Хм. Одъртявам?

23 февруари. Решавам да заведа Бобо на пазар – да си потърся някакви обувки, а и за него някоя дрешка, докато Вени е на маникюр. Нито аз си тръгвам с обувки, нито Бобо с дрешка. За това пък се нагмуцваме от SubWay точно преди вечеря, а Бобо отнася едно лего… Хм. Оглупявам?

24 февруари. Този месец се изтърколи неусетно, та идеята ми с “един град на месец” за малко да даде фира. Може би помогна това, че в петък продадохме Астрата и трябваше някак да домъкна зимните и гуми от Копривщица, да си ги дам на момчето да си кара колата. Та, забрах Кирил с мен – минахме през Копривщица да качим гумите и от там – Панагюрище, че да си напиша пътеписа… Още не съм го написал де, ама и на това ще му дойде времето.

4 февруари. Понеделник. Къщата на мечките приема гости, само ако обещаят да не ядат кашичката… или поне запасите от меТ.

3 февруари. Кротко всички мишки си седят и хич не им пука, че навън се е разразила буря…

2 февруари. Мързелив ден днес… Нищо че е петльовден. Аз петел не съм, а съм мързелив :)